— Ах ти, гадно нищожество! — разбесня се тя. — Откъде да знам дали изобщо си частен детектив? Може да си мошеник. Визитката, която ми показа, не означава нищо. Всеки може да си поръча картички.
— Така е — рекох. — И съм достатъчно хитър да живея тук две години, защото съм знаел, че днес ще се нанесеш в къщата, та да мога да те изнудвам, задето не си се срещнала с един човек на име Джоузеф Коутс, който беше пречукан отсреща под името Уолдо. Имаш ли парите да купиш онова нещо, дето струва петнайсет хилядарки?
— О! Смяташ да ме ограбиш, значи?
— О! — изимитирах я. — Сега пък станах въоръжен грабител. И ако обичаш, госпожо, или прибери този пистолет, или му свали предпазителя. За мен е професионална обида да гледам как правиш на маймуна хубавия патлак.
— Ти си пълна порция от всичко, което не харесвам — заяви тя. — Разкарай се от пътя ми!
Не мръднах. И тя не мръдна. Седяхме и двамата… дори не близо един до друг.
— Посвети ме в една тайна, преди да тръгнеш — примолих се аз. — За какъв дявол нае апартамента на долния етаж? Само за да се срещнеш с един човек долу на улицата ли?
— Не ставай глупав — сряза ме тя. — Не съм го наемала. Излъгах. Това е неговият апартамент.
— На Джоузеф Коутс?
Тя кимна рязко.
— Отговаря ли моето описание на Уолдо на Джоузеф Коутс?
Пак кимна рязко.
— Добре. Най-сетне един установен факт. Не разбираш ли, че Уолдо описа дрехите ти, преди да бъде убит… когато те търсеше… че описанието е предадено на полицията… че полицията не знае самоличността на Уолдо… и че търсят жената в тези дрехи да им помогне? Не разбираш ли поне това?
Пистолетът изведнъж се затресе в ръката й.
Тя го погледна някак безизразно и бавно го прибра в чантата си.
— Глупачка съм — прошепна тя, — че дори разговарям с теб. — Изгледа ме продължително, сетне пое дълбоко дъх. — Той ми каза къде живее. Не го беше страх. Може би изнудвачите са такива. Трябваше да се срещне с мен на улицата, но аз закъснях. Когато дойдох тук, беше пълно с полицаи. Затова се върнах в колата и отново зачаках. Качвах се тук три пъти. Последния път се изкачих по стълбите на горния етаж, за да взема асансьора. Вече ме бяха виждали два пъти на третия етаж. Така те срещнах. Това е всичко.
— Спомена нещо за съпруг — изръмжах. — Къде е той?
— Той е на заседание.
— О, заседание — рекох злобно.
— Съпругът ми е важна личност. Има много заседания. Той е електроинженер. Обиколил е целия свят. Ако искаш да знаеш…
— Не искам. Ще го поканя някой ден на обяд и ще го накарам сам да ми разкаже. С каквото и да те е държал Джоузеф, то е вече мъртъв инвентар. Като Джоузеф.
Най-сетне повярва. Бях започнал да мисля, че никога няма да се случи.
— Наистина ли е мъртъв? — прошепна. — Наистина?
— Мъртъв е — рекох. — Мъртъв, мъртъв, мъртъв. Госпожо, той е мъртъв.
Лицето й се разпадна като къщичка от карти. Устата й не беше голяма, но в този момент можех да пъхна юмрука си в нея. В тишината асансьорът спря на моя етаж.
— Само да извикаш — казах рязко, — и ще ти насиня очите.
Не прозвуча елегантно, но свърши работа. Тя се съвзе. Устата й се затвори рязко като капан.
По коридора се чуха стъпки, които приближаваха. Всеки си има предчувствия. Сложих пръст на устните си. Сега тя не мърдаше. Лицето й беше замръзнало. Големите й сини очи бяха черни като сенките под тях. Горещият вятър блъскаше по затворените прозорци. Прозорците трябва да са затворени, когато духа от Санта Ана, колкото и да е жега.
Стъпките по коридора бяха нормални стъпки на сам човек. Но те спряха пред вратата ми и някой почука.
Посочих дрешника зад леглото. Тя стана безшумно, притиснала чантата до себе си. Посочих и чашата й. Взе я бързо, пристъпи безшумно по килима, влезе в дрешника и тихо притвори вратата след себе си.
Не ми беше съвсем ясно защо си правя целия този труд.
Пак се почука. Дланите ми бяха изпотени. Изскърцах със стола си, станах и се прозинах шумно. Сетне отидох до вратата и я отворих — без пистолет в ръката. Грешка.
Отначало не го познах. Също като Уолдо, но може би поради обратната причина. През цялото време отсреща в бара той беше с шапка, а сега — гологлав. Косата му свършваше рязко точно там, откъдето трябваше да започва шапката. Над тази линия имаше твърда, бяла, непотяща се кожа, лъскава като тъканта на белег. Не изглеждаше просто с двайсет години по-стар. Беше съвсем различен човек.
Познах обаче автоматичния пистолет калибър 22 с големия мерник. Познах и очите му — празните играещи, плитки очи на гущер.
Беше сам. Допря съвсем леко пистолета до лицето ми и процеди през зъби: