Лежеше сгушена до него, затоплена и доволна, и се унасяше в сън. Шумът на дъждовните капки звучеше като приспивна песен.
Представи си, че върви към Харпър, а дългата й бяла рокля проблясва на слънчевата светлина. В ръцете й грее букет от искрящи червени лилии. Той щеше да я очаква, готов да й обещае всичко. Да изрече клетва за вечна вярност.
„Докато смъртта ви раздели“.
Не! Отърси се от тръпката, която премина през сърцето й. Не желаеше в деня на сватбата им да се споменава за смърт. Не желаеше тя да бъде част от обещанията им.
Смъртта бе сянка, която помрачаваше слънцето.
… Празни обещания. Думи, изричани машинално, които не означаваха нищо. Пред слънцето премина облак и дъждът опръска бялата й рокля, докато доби невзрачен сивкав цвят.
Беше тъмно, пусто. Но в нея гореше пожар. Омразата бе пещ, нажежена от пламъците на яростта.
Струваше й се странно най-сетне да се чувства толкова жива, кипяща от енергия.
Къщата бе тъмна. Като гробница. Всички вътре бяха мъртви. Само нейното дете бе живо и щеше да продължи да живее вечно. Тя и синът й щяха да бъдат заедно до свършека на света, докато всички други изгният.
Това бе нейното отмъщение. Единствената й цел сега.
Бе дарила живот. Беше го носила в собственото си тяло и с влудяваща болка го бе тласнала в света. Никой не можеше да й го отнеме. Той бе неин завинаги.
Щеше да обитава тази къща заедно със своя син. И да бъде истинската господарка на Харпър Хаус.
След тази нощ двамата с Джеймс никога вече нямаше да бъдат разделени.
Дъждът сякаш се пропиваше в нея, докато тя вървеше, тананикайки приспивната песен. Подгъвът на мократа й нощница се влачеше в калта.
Щяха да си играят в градината през пролетта. Смехът му щеше да отеква над разцъфналите цветя. Птиците щяха да пеят само за тях. Щеше да има чай и сладкиши за скъпоценното й дете.
Скоро, много скоро щеше да настъпи тяхната вечна пролет.
Продължи да крачи през дъжда, през пълзящата мъгла. От време на време й се струваше, че с крайчеца на окото си долавя движение. Играещи деца, старица, задрямала на стол, млад мъж, зает да засажда цветя.
Но те не бяха от нейния свят, от света, към който се стремеше.
В нейния свят всички щяха да бъдат сенки.
Вървеше по пътеките или тъпчеше зимните лехи с босите си окаляни крака. Очите й безумно святкаха, огрени от лунните лъчи.
Различи очертанията на конюшните. Това, което й бе нужно, се намираше там, но можеше да се натъкне на хора. Слуги, мръсни коняри, вмирисани на тор.
Вместо да продължи натам, допря пръст до устните си, сякаш за да замълчи, но внезапно избухна в смях. Какво ли щеше да стане, ако запалеше конюшните? Огънят щеше да стигне до небето, конете да се разцвилят, а хората да се разбягат.
Буйни пламъци в студената зимна нощ.
Хрумна й, че може да запали огън с мисълта си. Застана с лице срещу Харпър Хаус. Щеше да я изгори до основи със съзнанието си. Във всяка стая щеше да стане непоносимо горещо и той, великият Реджиналд Харпър, и всички други предатели да загинат в този ад, създаден от самия него.
Но не и детето. Не, не и детето. Притисна ръце към устата си, преди искрата да полети. Това не бе съдбата, отредена на сина й.
Той трябваше да дойде с нея. Да бъде с нея.
Тръгна към гаража за файтони. Косите й, заплетени около лицето, влизаха в очите й, но тя вървеше спокойно.
„Няма ключалка“, помисли си, когато стигна до широките врати. Кой би дръзнал да навлезе неканен в земите на фамилията Харпър?
Тя го бе направила.
Вратата проскърца, когато я дръпна. Дори в тъмнината видя блясъка на файтоните. Великият господар не можеше да се вози върху остарели колела. Големи, лъскави карета трябваше да откарват него, онази кучка жена му и разглезените им дъщери, където пожелаят да отидат.
А майката на неговия син, създателката на живот, пристигна тук с открадната каруца.
О, щеше да си плати за това!
Олюлявайки се, застана на прага. В съзнанието й продължиха да се редуват неудържими изблици на ярост, обърканост и обсебваща любов. Забравяше къде се намира, коя е и защо е дошла, а после изведнъж целта й отново ставаше кристално ясна.
Дали да рискува, като запали светлина? Вече не можеше да вижда в мрака.
Въпреки че пръстите й трепереха от студа, докато палеше лампата, тя не го чувстваше. Яростта все още гореше у нея и я накара да се усмихне, щом зърна парче въже.
Щеше да свърши добра работа.
Остави лампата запалена и вратата отворена, когато отново излезе навън в дъжда…
Харпър се обърна, но Хейли не беше до него. В просъница протегна ръката си по-далеч, очаквайки да усети допира на кожата й.