— Хейли? — подвикна той и се надигна на лакти. Първата му мисъл бе, че е отишла да нагледа Лили, но не чу никакъв звук от бебефона на нощното шкафче.
Бяха му нужни няколко секунди, за да осъзнае какво чува в действителност.
Дъждът барабанеше твърде силно. Рязко се надигна и видя, че вратите на терасата са отворени. Измъкна се от леглото и грабна дънките си.
— Хейли!
Обу ги в движение, тичайки към вратата. Навън не виждаше нищо, освен громолящия дъжд в мрака.
Струите се стичаха по лицето му. Усещаше сърцето си като топка лед в гърдите. Панически се втурна обратно вътре, в стаята на Лили.
Детето спеше спокойно. Но майка му не беше там.
Влезе пак в спалнята, пъхна бебефона в джоба си и побягна навън да я търси.
Слезе по стълбите, викайки името й. „В моята къща е!“, помисли си той. Винаги бе вярвал, че тогава Амелия е отишла именно там. Сигурен бе, че в онази нощ като дете бе видял призрачната й фигура да върви към гаража за файтони.
Нощницата й бе изцапана и мокра, спомни си той, докато тичаше. Сякаш над нея бе валял дъжд.
Намери пътя дори в мрака. Познаваше всеки завой на пътеката. Когато видя входната врата отворена, въздъхна с облекчение и извика Хейли по име.
Щракна ключа за осветлението, щом прекрачи прага.
Подът бе мокър, из цялата стая имаше кални следи от боси крака. Разбра, че къщата е празна, преди отново да извика името й и с разтуптяно сърце да обиколи стаите.
Този път грабна телефона, натисна бутона за бързо избиране и хукна навън.
— Мамо, Хейли е изчезнала. Излязла е. Не мога да я открия. Тя… Господи, виждам я. На третия етаж. Застанала е на терасата на третия етаж!
Хвърли телефона вътре и затича.
Тя не погледна към него, когато я повика, а продължи да се носи по терасата като видение. Краката му се подхлъзваха на мокрите плочи и стъпкваха цветя, докато прекосяваше лехите, за да скъси пътя до стъпалата.
Хукна нагоре със сърце, сковано от паника. Стигна до третия етаж точно когато тя отваряше вратата със замах. Викът му я накара да се поколебае и бавно да извърне глава към него. Усмихна му се.
— Смърт за вечен живот.
— Не! — извика Харпър и направи последен скок, сграбчвайки ръцете й. В последния миг я дръпна вътре от мократа тераса. — Не! — повтори той и обви ръце около нея. — Почувствай ме, знаеш кой съм. Знаеш коя си ти. Почувствай ме!
Притисна я в прегръдката си, макар тя да се съпротивляваше. Задържа я до топлото си тяло, докато главата й се мяташе, а очите й святкаха.
— Ще взема сина си!
— Ти имаш дъщеря. Имаш Лили, която сега спи. Хейли, остани при нас!
Задържа я изправена, когато тялото й се отпусна.
— Студено ми е. Харпър, студено ми е.
— Всичко е наред. Ще се оправиш.
Пренесе я през широката бална зала покрай призрачно разветите покривала за предпазване от прах, докато дъждът се стичаше по стъклата.
Преди да стигне до вратата, Мич рязко я отвори. Погледна ги и издаде въздишка на облекчение.
— Майка ти отиде да нагледа Лили. Какво стана? Харпър мина покрай него, притиснал разтрепераното тяло на Хейли.
— Ще поговорим после, сега трябва да я стопля. Останалото може да почака.
Деветнадесета глава
Уви я в одеяло от шията до петите и седна до нея на леглото, за да подсуши косите й с кърпа.
— Не помня кога съм станала, нито как съм излязла.
— Стопли ли се?
— Да — отвърна Хейли, сетне си помисли: „Освен леда, който ме сковава отвътре до мозъка на костите“. Питаше се дали някога топлината ще проникне толкова дълбоко в нея. — Не зная колко време съм стояла навън.
— Сега отново си тук.
Хейли протегна ръка и я сложи върху неговата. И той се нуждаеше от топлина и утеха колкото нея.
— Ти ме намери.
Харпър целуна влажните й коси.
— Бих те открил навсякъде.
— Взел си бебефона на Лили. — „Това означава още повече“, помисли си тя. — Сетил си се да го вземеш. Не си я оставил сама.
Той обгърна раменете й.
— Не бих изоставил нито теб, нито Лили. — Сложи ръка на корема й. — Никого от трима ви. Кълна се!
— Зная. Амелия не вярва нито в обещания, нито в доброто и любовта, а аз вярвам. Вярвам в нас, във всичко, което имам. — Извърна глава и устните й докоснаха неговите. — Не винаги е било така, но сега вярвам. Имам всичко. Тя няма нищо.
— Все още ли изпитваш съжаление към нея? След всичко това?
— Не зная какво изпитвам към нея. Или какво мисля. — Тя сведе глава и блажено я склони на силното му рамо. — Смятах, че я разбирам, поне донякъде. Изпаднала е в положение, подобно на моето. Искам да кажа, забременяла е и отначало не е искала бебето.