— По нищо не си приличате.
— Харпър, забрави за своите чувства поне за минута. Погледни обективно, както когато работиш. Сравни ситуациите. Всяка от двете ни е забременяла, без да е омъжена. Не е обичала бащата и не е искала тази промяна в живота си, това бреме. После бебето е станало всичко за нея, макар и по различен начин и поради различни причини.
— Различни причини — повтори той. — Все пак виждам някакво бегло сходство.
Вратата се отвори и влезе Роз, носейки поднос.
— Няма да ви смущавам. Харпър, накарай я да изпие това. — След като остави подноса до леглото, Роз го заобиколи и седна от другата страна. Хвана ръката на Хейли и я целуна по бузата. — Почини си.
Харпър докосна китката на Роз за миг.
— Благодаря ти, мамо.
— Ако имате нужда от нещо, обадете се.
— Не е имало кой да се погрижи за Амелия — тихо промълви Хейли, когато Роз излезе. — Никой не се е интересувал какво ще стане с нея.
— А тя от кого се е интересувала? За кого е била загрижена? Маниакалното преследване на една цел не е грижа — добави той, преди Хейли да проговори. Стана да й налее чай. — Това, което са й сторили, безспорно е жестоко. Но знаеш ли какво? В нейната тъжна история няма добри герои.
— Винаги трябва да има добър герой. Но тук наистина няма. — Хейли взе чашата. — Не е била героиня, дори трагична, като Жулиета. Просто жертва на ужасна жестокост.
— Била е пресметлива — изтъкна Харпър. — И луда.
— Това също е истина, но тя не би могла да те разбере. Мисля, че вече я познавам достатъчно добре, за да съм сигурна. Не би разбрала твоята чувствителност и почтеност. Жалко!
Той закрачи към вратите за терасата. Навън земята жадно поглъщаше очаквания дъжд.
— Винаги беше тъжна. — Харпър надникна дълбоко в себе си, отвъд гнева, и откри жалост. — Забелязвах го още като дете, когато идваше в стаята ми и пееше. Тъжна и отчаяна. Но ме караше да се чувствам спокоен, както в присъствието на любящ човек. Обичаше ни по свой начин, мен и братята ми. Мисля, че това означава нещо.
— Все още е привързана към теб, усещам го. Объркана е. Харпър, не мога да си спомня нищо. — Хейли остави чашата и в очите й проблесна тъга. — За разлика от всеки друг път. Тогава поне част от мен знаеше какво става. Не мога да го обясня, но този път всичко е страшно объркано. Не проумявам какво съм правила в онази бална зала. Какво е правила тя там?
Искаше му се да я успокои, да я убеди да престане да мисли за това. Но нима беше възможно? Върна се и седна до нея.
— Ходила си до моята къща, със сигурност. Вратата беше отворена и видях следите ти до кухнята. Подът е мокър.
— Там е отишла в нощта на смъртта си. Там е умряла. Не може да има друго обяснение. Онзи път, когато я видяхме на терасата, мокра и окаляна, държеше въже.
— Възможно е да го е взела от гаража.
— За какво й е било въже, щом е дошла за детето си? За да върже бавачката ли?
— Едва ли й е било нужно за нещо подобно.
— Държеше и онзи сърп, лъскав и зловещ — спомни си тя. — Може би е била готова да убие всеки, който застане на пътя й. Но въжето? Какво е щяла да прави с него, ако не да върже някого? — Очите на Хейли изведнъж се разшириха и тя остави чашата, когато срещна погледа му. — Господи! Да се самоубие? Да се обеси, това ли ти хрумна? Но тогава защо и е било нужно да измине целия път дотук? Защо би се довлякла до къщата в дъжда, а после да се обеси в балната зала?
— Тогава на третия етаж се е намирала детската стая. И последната капка руменина изчезна от лицето й.
— Детската ли?
„Не — помисли си Хейли, когато образът се появи в съзнанието й. — Никога вече няма да почувствам истинска топлина“.
В свободните й дни Хейли бе свикнала часовете да летят неусетно. Голяма част от времето бе запълнена с досадни задължения — пазаруване, пране, подреждане, грижи за Лили и безброй други задачи, които изникваха. Почти не помнеше какво е да има онова, което хората без малки деца наричат свободно време.
Но кой казваше, че това не й харесва?
Ако не бе заета с нещо, ставаше мрачна и неспокойна. Ала не можеше да оспори нареждането на шефката си да ползва ден отпуск. Поне докато тя се казваше Розалинд Харпър.
Беше заточена в къщата на Стела за деня, без дори Лили да е до нея за развлечение. Бяха й заповядали да си почива и тя наистина се бе опитала. Но дори четенето не й носеше обичайната наслада, а купчината дискове с филми, които й бе дала Стела, не я заинтригува. Тишината в празната къща я караше да брои минутите, вместо да се унася в дрямка.
Прекара известно време в обикаляне из стаите, в чието боядисване бе участвала. Стела и Лоугън бяха превърнали къщата в уютен дом, съчетавайки нейния нюх към стил във всички детайли и неговия усет за пространство. „И най-доброто за момчетата, разбира се“, помисли си тя, когато се спря пред вратата на стаята им с двуетажно легло и етажерка, отрупана с комикси и камиончета. Това беше дом, създаден с мисълта за деца, пълен с ярки цветове, а огромният двор се простираше чак до горите. Въпреки красиво оформените градини, имаше предостатъчно място децата и кучето да тичат на воля.