Паркър бе единствената й компания през деня. Взе кучето на ръце и потърка нос в козината му, докато слизаше по стълбите.
Дали тя щеше да бъде добра домакиня като Стела? Любяща и нежна и същевременно толкова разумна?
Никога не беше кроила планове за нещо подобно. Стела бе тази, която планираше всичко. А Хейли досега просто се носеше по вълните на живота, щастлива и безгрижна. Доволна от работата си в книжарницата, с радост помагаше на баща си да поддържат малката си къща. Понякога й хрумваше да се запише в курс по бизнес управление, за да бъде подготвена, когато реши да осъществи плахите си мечти за собствена книжарница. Някой ден.
Очакваше и да се влюби. Също някой ден. „Както повечето момичета“, казваше си тя. Но не бързаше за голямата любов на живота си и всичко, произтичащо от нея — нова рутина, дом, деца. Представата за горда многодетна майка бе толкова далеч от нея, колкото и луната.
Но се случиха неща, които я тласнаха в неочаквана посока, и сега, почти на двайсет и шест, вече бе бременна с второто си дете и работеше в сфера, за която преди по-малко от две години не бе имала никакви познания.
И беше така безумно влюбена, че всичко наоколо й се струваше забулено в нежна розова мъгла.
Единственото, което помрачаваше щастието й, бе загадъчният дух на Амелия, който понякога решаваше да вземе тялото й назаем.
Когато кучето се разшава в ръцете й, тя го остави на пода и влезе след него в кухнята. Видя го да се долепя до задната врата и да се взира през пролуките навън.
— Добре, добре, ще те пусна. Знам, че не съм най-приятната компания днес.
Отвори вратата и Паркър хукна към горите, сякаш закъсняваше за среща.
Хейли излезе на двора. Денят беше чудесен. Всичко изглеждаше свежо след дъжда и въздухът бе по-хладен. Можеше да се поразходи, да отскубне някой и друг плевел. Или да се изтегне на шезлонга на верандата и да види дали навън дрямката няма да я споходи по-лесно.
Без да таи голяма надежда, наклони облегалката назад и се замисли дали да не отскочи за някоя книга. След минути заспа.
Събуди се малко замаяна под звуците на нечие хъркане. Смутено притисна ръка към устата си, но хъркането продължи. Някой бе метнал върху нея тънка памучна завивка и разтворил над главата й плажен чадър.
Хъркането идваше от Паркър, който лежеше по гръб до шезлонга й, с крака във въздуха, и приличаше на съборена детска играчка.
Колкото и странни неща да се случваха в живота й напоследък, едва ли кучето бе донесло завивката и преместило чадъра.
Все още не се бе разсънила напълно, когато Стела излезе през задната врата с две чаши чай с лед.
— Приятна ли беше почивката? — попита я тя.
— Не знам, проспах я. Благодаря — добави Хейли и взе едната чаша. — Колко е часът? Господи! — Примигна, когато погледна часовника си. — Спала съм почти два часа.
— Радвам се да го чуя. Изглеждаш по-добре.
— Надявам се. Къде са децата?
— Лоугън ги взе след училище. Обичат да ходят с него по обекти. Времето е страхотно, нали? Идеално за пийване на чай с лед на верандата.
— Всичко наред ли е в градинарския център? В такова време идват доста клиенти.
— Така е, имахме много работа. Погледни онези свежи мирти. Обожавам този двор! — въздъхна тя.
— Двамата с Лоугън направихте чудеса. Не за първи път си казвам, че сте страхотен тандем.
— Изглежда, си права. Кой би предположил, че един разпилян всезнайко и една свръхамбициозна сухарка ще открият заедно истинската любов и щастие?
— Ами например аз. И то от самото начало.
— Може би. Знам колко си проницателна. Яла ли си?
— Не бях много гладна.
Стела размаха пръст срещу нея и посочи корема й.
— Някой там вътре сигурно е гладен. Ще ти направя сандвич.
Хейли поклати глава в знак, че се предава.
— Не е честно. Познаваш слабостите ми.
— Стой тук — рече й Стела. — Свежият въздух ти действа добре. Връщам се след минута.
Тя удържа на думата си и донесе не само сандвич, а и чепка тъмно грозде, хапки със сирене и сладки. Хейли погледна чинията в скута си, а после Стела.
— Да ти казвам ли „мамче“?
Стела се засмя, седна до краката й и започна да ги разтрива, докато всеки мускул в тялото на Хейли се отпусна.