— Дано съм успяла. Какво правиш на терасата? Всеки миг ще се разрази буря.
— Видях, че прозорците ти светят, и исках да разбера дали си добре.
— Е, бях, преди сърцето ми да изскочи от страх.
Погледът му се плъзна по тялото й.
— Хубави дрешки.
— О, престани — промърмори тя с раздразнение и скръсти ръце. — Стават само за тичане след децата из двора.
— Да, виждал съм те да тичаш след тях… Знаеш ли, дълго размишлявах за случилото се днес следобед.
— Харпър, аз не мога да мисля за нищо друго от часове насам. — Хейли уморено прокара пръсти през косите си. — Просто не бих понесла повече размисли тази вечер.
— Не е нужно, само трябва да ми отговориш на един въпрос.
Той понечи да влезе, но тя грубо му препречи входа.
— Не съм те канила. И не мисля, че е добра идея да идваш в стаята ми, когато съм разсъблечена.
Той повдигна вежди и спокойно се облегна на вратата. „Сякаш е господар на тази къща“, помисли си Хейли. Но разбира се, че бе такъв.
— Позволи ми да ти напомня, че живееш тук от година и половина. През цялото това време някак успявах да сдържам чувствата си към теб. Мисля, че ще мога да поддържам това отношение още няколко минути.
— Малко си разочарован, нали?
— Бих казал, че съм вбесен. Особено защото се правиш на кралица от някаква мелодрама и ме караш да стоя на прага, докато разговарям с теб.
Когато паднаха първите едри капки, Харпър отново повдигна вежди. „Точно като майка си“, помисли си Хейли.
— Е, добре, влез. Няма смисъл да стоиш отвън в дъжда.
— Благодаря.
— И остави тези врати отворени! — Посочи с пръст към тях и този жест я накара да се почувства по-властна. — Защото няма да останеш дълго.
— Добре — съгласи се той.
Вятърът нахлуваше, следван от тътена на гръмотевиците. А Харпър стоеше, пъхнал небрежно ръце в предните джобове на изтърканите си дънки.
— Знаеш ли — започна той, — след като се успокоих, доколкото бе възможно, премислих случилото се няколко пъти и ми хрумна нещо интересно.
— Реч ли ще произнасяш, или ще зададеш въпроса си?
Той наклони глава с изражение, което му придаде достолепност въпреки дънките, тениската и босите крака.
— Откакто пристигна, ти често се заяждаше с мен. Търпях това поради определени причини. Край с търпението, но да се върнем на въпроса ми. Интересното нещо, което ми хрумна, е свързано с хронологията на събитията. Ето как се развиха те според мен. Идваш в къщата ми, правиш решителна крачка и аз отвръщам. Изживяваме няколко мига близост. Не желаеш да прибързваме, а аз проявявам разбиране. Но следващия път, когато оставаме насаме, започваш да твърдиш, че не проявяваш интерес, а е било импулсивна постъпка, така че нека си останем просто приятели.
— Точно така. Ако въпросът ти е дали съм променила решението си…
— Не, но между двете ни срещи при мен нахълта призрачната обитателка на нашето имение, която реши да опустоши дома ми. По-точно кухнята ми, мястото на първата ни целувка. Е, въпросът ми е как това събитие повлия върху твоята роля през втората ни среща?
— Не знам за какво говориш…
— Е, сега ме лъжеш право в очите.
Обзе я отчаяние. Усети как то се изписа на лицето й, но не успя да го прикрие.
— Искам да си тръгнеш, Харпър. Уморена съм. Днес не беше най-спокойният ден в живота ми.
— Желанието ти да станем по-близки се изпари, защото очевидно на нея не й харесва да бъдем заедно. Достатъчно беше да ни сплаши.
— Не е в това причината!
— Ако нещата стояха така, не бих настоявал пред жена, която не ме желае. Твърде горд съм за това, а и така съм възпитан. — Харпър пристъпи към нея. — Поради същите причини не напускам бойното поле и не позволявам някой друг да ме защитава, ако стане напечено. Дори не си помисляй да заставаш на пътя ми, Хейли, само за да ме предпазиш от нея!
Хейли скръсти ръце.
— Казваш, че не би настоявал, а в момента правиш точно това.
— Желая те, откакто пристигна тук, от първия миг, в който те видях.
Ръцете й безпомощно се отпуснаха.
— Не е вярно.
— Щом те зърнах, сякаш бях заслепен от светлина, която ме прониза. — Взирайки се в очите й, Харпър притисна длан към сърцето си. — Започнах да страдам, едва говорех…
— О, господи! Престани!
Устните му трепнаха, очите му се изпълниха с топлота.
— Тогава ще извърша поредната глупост.
Протегна ръце и я притегли към себе си.
— Харпър, наистина не бива…
Беше едно-единствено движение и тя щеше да си го спомни, когато отново дойдеше на себе си. Изведнъж се озоваха плътно притиснати един към друг. Тялото му следваше всяка извивка на нейното и общата им тръпка завладя сърцето й. Хейли простена…