— Толкова е студено! — прошепна уплашено Хейли.
— Лили не усеща студа. И аз никога не съм го усещал като дете. Не знам защо.
Амелия извърна глава към тях. На лицето й се изписа мъка, но тя продължи да пее тихо и ласкаво. Постепенно погледът й се спря на Харпър.
Когато песента свърши, образът й избледня:
— Пееше за теб — каза Хейли. — Може би си спомни кой си и съжалява. Какво ли е да прекараш сто години в умопомрачение?
Заедно отидоха до креватчето и тя нагласи одеялцето.
— Всичко е наред, Хейли. Няма никаква опасност за Лили. Да вървим.
— Понякога ми се струва, че няма да издържа повече да се возя в това влакче на ужасите. — Тя приглади косите си назад, докато вървяха към нейната спалня. — Идва при нас, обезумяла от ярост, а след минута пее приспивни песни.
— Вероятно това е начин да ни покаже, че каквото и да е способна да стори на теб или мен, не би посегнала на Лили.
— А ако аз го направя? Ако отново се всели в мен и ме накара да нараня Лили или друг близък човек?
— Няма да й го позволиш. Поседни за малко. Искаш ли нещо? Вода?
— Не.
Двамата приседнаха на ръба на леглото.
— Досега Амелия не е успяла да нарани никого в тази къща. Искаше, дори се опита, но не успя. — Харпър хвана ръката й, все още леденостудена, и я разтри между дланите си. — Едно е сигурно: ако някаква луда беше посегнала на живота на някой Харпър или дори на човек от прислугата в този дом, не би могло да й се размине. Щяла е да прекара живота си в затвор или в приют за душевноболни.
— Може би. А какво ще кажеш за сърпа и въжето?
— Никой не е бил нарязан на парчета в Харпър Хаус.
Той стана и затвори вратите за терасата.
— Сигурен ли си?
— Доколкото знам, така е. — Отново седна. — Но ще кажем на Мич. Ако се порови в полицейските архиви, може би ще попадне на нещо.
— Изглеждаш толкова спокоен — каза Хейли след миг. — Но това е заблуда. Сега разбирам, че не те познавам толкова добре, колкото си мислех.
— Същото се отнася и за теб.
Тя въздъхна и сведе поглед към ръцете си.
— Не мога просто да преспя с теб. В началото мислех, че ще мога, но после си казах: „Не бива да се втурвам така слепешком“. Защото знаех, че ще пострадаш. Че тя ще те нарани.
Харпър се усмихна:
— Е, значи бях прав…
Хейли го изгледа раздразнено.
— За много умен ли се мислиш?
— Наистина съм такъв. Можеш да попиташ мама, когато е в добро настроение.
— Приятно е човек да разговаря с теб, освен когато си гневен. — Тя се вгледа изпитателно в него. Поклати глава, стана и закрачи из стаята. — Таях тези чувства у себе си и потисках поривите си, защото лесно бих могла да им се предам, когато съм край теб.
— Не си спомням някога да съм те отблъснал.
— Не предполагах, че гледаш на мен по този начин. Сега, когато го зная, не се смущавам да говоря. Никога не са ме целували така… Ако Амелия не се бе появила точно в онзи момент, вероятно сега щяхме да бъдем в леглото и да изживяваме това, до което води подобна целувка.
— Така няма да ме накараш да изпитам по-дълбока симпатия към прапрабаба си.
— И аз не изпитвам симпатия към нея. Но имах време да помисля, преди да се предам на желанията си. — Хейли беше твърдо решена да бъде разумна и заради двамата. Тя седна на страничната облегалка на дивана. — Никога не съм била срамежлива и мисля, че ако се бяхме срещнали другаде, при други обстоятелства, щяхме да бъдем любовници, и то без всички тези усложнения.
— Защо хората винаги си мислят, че в една връзка не трябва да има усложнения?
Тя поклати глава неуверено:
— Не зная…
— Струва ми се — заговори той и се приближи към нея, — че когато двама души просто търсят кратко приключение, не виждат нищо сложно или нередно. Но когато става дума за връзка, траеща повече от една-две нощи, вече е сериозно и възникват трудности.
— Прав си, не мога да го отрека. Но има доста неща за предвиждане, преди да се решим на подобна стъпка.
Мисля, че трябва да бъдем сигурни, че това е правилният избор и за двама ни. Има неща, които не знаем един за друг, а може би са важни.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
Хейли вдигна поглед към него.
— Гладен ли си?
— Не сега, Хейли. Каня те на среща. Да отидем на ресторант в града, да хапнем и да послушаме музика.
Раменете й се отпуснаха.
— Добре.
— Утре става ли? — попита Харпър.
— Добре, но ако майка ти и Стела са съгласни да бъдат бавачки на Лили. Трябва да им кажем и за случилото се сега с Амелия. Макар че ще бъде малко неловко да обясняваме как ти се озова тук и какво правехме, когато тя се появи.
— Това ще го премълчим. — Той обхвана лицето й с длани и докосна устните й със своите. — Ще се успокоиш ли сега?