Хейли погледна към вратите, които той току-що бе затворил.
— Бурята затихва, побързай, преди дъждът отново да се усили.
— Ще спя в стаята, където живееше Стела.
— Не е нужно да оставаш тук.
— Така и двамата ще бъдем по-спокойни.
Хейли наистина се почувства по-добре. Но мисълта, че той спи през няколко врати, не бе предпоставка за спокоен сън. Неизбежно бе да си представи колко лесно би било да се промъкне при него на пръсти и да се пъхне в леглото му.
Не се и съмняваше, че тогава и двамата биха заспали доста по-спокойно.
Ужасно бе да се старае да бъде отговорна и зряла.
И още по-ужасно бе да осъзнае, че държи на него повече, отколкото би й се искало. „Това е добър знак“, каза си тя, докато се въртеше в леглото. Означаваше, че не е леко момиче, което би легнало с някого само защото изглежда секси.
Естествено някои хора биха си помислили друго заради дъщеричката й, но нямаше да бъдат прави. Тя бе държала на бащата на Лили, бе го харесвала. Може би постъпи безразсъдно, когато забременя, но тя искаше детето. Не от самото начало, признаваше си тя, но след паниката и самосъжалението, гнева и отрицанието, реши, че го иска. Никога в живота си не бе желала нещо толкова силно.
Нейното прекрасно бебе.
Не получи нищо от бащата. Безволев и себичен, той се възползва от скръбта й, за да задоволи своите желания. Но тя не постъпи като глупачка. Най-разумно бе да не му каже, да замине и да задържи детето само за себе си. Завинаги.
Но би могла да получи нещо повече. Бе мислила напълно погрешно за положението си. Защо бе нужно да работи? Да робува на тези хора срещу подслон в огромната им къща? Би могла да има всичко на света. Детето й можеше да има всичко.
Той я желаеше. А тя щеше да използва своя коз по най-добрия начин. О, да, кой по-добре от нея знаеше как да върти един мъж на пръста си? Щеше да го накара да пълзи на колене пред нея и да успее да го впримчи.
Харпър Хаус щеше да принадлежи на нея и на детето й.
Най-сетне.
Осма глава
В оранжерията за разсаждане Хейли наблюдаваше как Роз поставя резник от люляк в кофичка с пръст.
— Наистина ли нямаш нищо против да гледаш Лили?
— Защо да имам? С Мич ще я глезим цяла вечер, докато те няма да ни пречиш.
— Тя обича да бъде с вас. Роз, чувствам се толкова странно заради всичко.
— Не разбирам какво странно има да излезеш на среща с Харпър. Той е хубав, чаровен млад мъж.
— Но е твоето момче.
— Да. — Роз се усмихна, докато слагаше друг резник в облагородена почва. — Късметлийка съм, а? Имам още двама хубави сина и не бих се изненадала, ако някой от тях има среща тази вечер.
— С Харпър е различно. Той ти е първородният, както и твой партньор в бизнеса, а аз работя за вас.
— Вече говорихме за това, Хейли!
— Зная. — Този тон на раздразнение й бе добре познат. — Ала все пак не ми е толкова лесно да го приема.
— Ще можеш, ако се отпуснеш и просто се забавляваш. — Роз вдигна поглед, преди да забие поредния резник в пръстта. — Не е зле да подремнеш, преди да излезете. Тези тъмни кръгове под очите ти ме безпокоят.
— Не спах добре.
— Нищо чудно, след вчерашния ден…
Музиката, която се разнасяше в оранжерията днес, бе виртуозна пиеса за пиано с романтично звучене. Но Хейли бе по-добра в разпознаването на растения, отколкото на класически композитори.
— Отново ме споходиха странни сънища, поне ми се сториха такива. Не запомних никой от тях ясно. Роз, страхуваш ли се?
— Загрижена съм. Ето, ти сложи следващия резник. — Роз се отдръпна и й отстъпи мястото си. — И съм ядосана. Никой, освен мен, няма право да удря момчето ми. Ще го кажа на Амелия при първа възможност, без колебание! Така е добре — кимна тя, докато Хейли поставяше резника. — Тези храсти се нуждаят от суха почва, за да пуснат корени, иначе загниват.
— Може би е взела сърпа и въжето от гаража за файтони. Искам да кажа — приживе. Вероятно се е опитала да ги използва, но някой й е попречил.
— Има много възможни версии, Хейли. Беатрис не споменава за Амелия в никой от дневниците си, така че никога не ще узнаем всичко.
— Ако не разкрием истината, няма да се избавим от призрака. Роз, има експерти по паранормални явления, които прогонват зли духове от жилища. — Хейли вдигна глава, но като зърна лицето й, се намръщи. — Не разбирам какво те кара да се усмихваш! Не е толкова странна идея.
— Току-що си представих как банда откачалки тичат из дома ми, въоръжени с кофи, метли и лазерни пистолети като онзи на Бил Мъри в „Ловци на духове“.
— Протонови лъчи… нямам представа откъде го зная. Честно казано, Роз, има сериозни проучвания с доказани резултати. Може би се нуждаем от външна помощ.