Той само се усмихна.
— А аз не знаех, че си такава романтичка. Най-вероятно истината е някъде по средата между цинизма и романтиката. Така че и двамата сме прави.
— Струва ми се, че така е по-честно — успокои се Хейли.
— Както и да е… Знаем, че тази жена е провалила живота си, вероятно още преди да я сполети тази трагедия. Това не означава, че я е заслужавала, но бих се обзаложил, че е била коравосърдечна. Човек трябва да е такъв, за да обяви майка си за мъртва, когато тя живее само на няколко километра от него, нали?
Хейли решително отпи глътка вино.
— Добре, стига сме говорили за нея.
— Съгласен съм.
— Трябва да направя само още нещо.
Харпър посегна към джоба си и досетливо й подаде своя телефон.
Тя се засмя и го взе.
— Знам, че малката се чувства добре с Роз и Мич, но просто искам да се уверя.
Хапнаха сом и бухти от царевично брашно и изпиха по две чаши вино. Удивително бе колко освободена се почувства, докато седяха тук, без да мислят за времето, и разговаряха за каквото им дойде наум.
— Бях забравила какво е да си безгрижен — въздъхна Хейли и спокойно се облегна на стола си. — Радвам се, че най-сетне ме покани да излезем.
— Най-сетне ли?
— Имаше предостатъчно време — изтъкна тя. — Тогава нямаше да се наложи аз да действам първа.
— Тази първа крачка ми хареса.
Харпър хвана ръката й.
— Беше една от най-смелите ми постъпки. — Леко замаяна, тя се наведе напред и го погледна право в очите. — Наистина ли мислеше за мен по този начин през цялото време?
— Положих доста усилия да престана. И успях, но за известно време.
— Защо положи тези усилия?
— Струваше ми се… нередно — не му хрумна по-подходяща дума — да си представям как прелъстявам гостенка в дома ни, особено бременна. Нали се сещаш, че веднъж ти помогнах да слезеш от колата, в деня на партито в твоя чест.
— О, да, спомням си. — Хейли не можа да прикрие усмивката си, въпреки че сложи свободната си ръка пред лицето си. — Държах се ужасно с теб. Чувствах се толкова изтощена от жегата, надебеляла и отчаяна.
— Напротив, изглеждаше поразително. Беше толкова жизнена — това бе първото ми впечатление за теб. Излъчваше някаква светлина и енергия… Разбира се, и сексапил, но се опитвах да не мисля за него. Но в онзи ден, когато ти помогнах да слезеш, неволно докоснах корема ти и усетих помръдването на бебето. Беше…
— Страшно ли?
— Не, бе вълнуващо. Да, и малко страшничко. А сетне те гледах, докато раждаше.
Хейли застина. Почувства как лицето й се изчерви.
— Господи, бях забравила. — Стисна очи. — О, не!
Той сграбчи ръцете й, повдигна ги към устните си и ги целуна.
— Невъзможно е да се опише. След като превъзмогнах първоначалния шок, бях просто поразен. Видях как дъщеричката ти се появи на бял свят. Оттогава съм влюбен в нея.
— Зная. — Срамът отшумя и очите й засияха. — Но никога не си ме питал за баща й.
— Не е моя работа.
— Ако стигнем по-далеч, ще бъде. Трябва поне да знаеш кой е той. Ще се поразходим ли сега?
— Разбира се.
Отдалечиха се от светлините и оживлението на Бийл Стрийт, поемайки към реката. Там също бе пълно с туристи, които се шляеха из парка или съзерцаваха водата, но бе значително по-тихо. Така на Хейли й бе по-лесно мислено да се върне назад във времето и да го поведе със себе си в спомените си:
— Не бях влюбена в него. Държа да изтъкна това още в началото, защото някои биха казали: „Горкото момиче, завъртял му е главата, а после я е изоставил. Сърцето й е било разбито от някой мръсник“. При мен не беше така.
— И това е добре. Жалко ще е, ако бащата на Лили е мръсник.
Хейли поклати глава и въздъхна:
— Беше мило момче, студент в последен курс, с когото се запознах, докато работех в книжарницата в родния си град. Флиртувахме, няколко пъти излязохме заедно. Тогава баща ми почина. — Минаха по малък мост и продължиха покрай няколко двойки, седнали до каменни маси. — Бях толкова сломена, толкова тъжна…
Харпър обгърна раменете й.
— Мисля, че ако нещо се случи с майка ми, бих се чувствал, сякаш съм ослепял. Имам братята си, на чиято подкрепа разчитам, но не мога да си представя света без нея.
— Точно така е, сякаш загубваш способността си да виждаш. Не знаеш какво да правиш по-нататък, не знаеш какво да кажеш. Колкото и внимателни да са с теб, не преставаш да се луташ в мрак. Хората обичаха баща ми, просто не можеха да не го обичат. Подкрепяха ме съседи, роднини и приятели, моите и неговите колеги. Но той бе центърът на живота ми до такава степен, че се чувствах самотна, попаднала в бездна от скръб.
— Бях много по-малък, когато баща ми загина. Зная, че има етап, през който човек трябва да премине, докато повярва, че може да възстанови равновесието си и да продължи.