Сви рамене, осъзнал, че отново стига до същия проблем, сякаш се върти в кръг.
— Ненапразно в изисканите хотели има рум сървис и табелки: „Моля, не безпокойте“.
— Румсървис ли?
— Слушай ме, Харп. Ще я заведеш на вечеря в ресторанта на луксозен хотел, да кажем, „Пийбоди“. Там има безупречно обслужване и превъзходна храна, доставяна и по стаите.
Харпър се замисли.
— Да я поканя на вечеря в хотел… Не ти ли се струва малко… О, гениално е! — възкликна той след миг.
— Разбира се. Вино, свещи, музика — всичко това сред разкоша на хотелски апартамент. На сутринта ще й сервираш закуската в леглото.
Харпър облиза соса от пръста си.
— Ще се наложи да наема двоен апартамент, за да има къде да спи Лили.
— Майка ти и Мич с удоволствие ще позабавляват малката чаровница една вечер. За да впечатлиш Хейли с невероятната си съобразителност — или по-точно с моята, ще приготвя тоалетни принадлежности за нея, а ти трябва само да резервираш стаята, да занесеш багажа й и да поръчаш да подготвят обстановката. После просто ще я грабнеш и ще я отнесеш на ръце.
— Добра идея, Дейвид. Трябваше да се сетя сам, което само показва колко замъглен е разсъдъкът ми заради нея. Ще поговоря със Стела да промени графика, за да уредя всичко това. Благодаря ти.
— Винаги съм готов да помогна, когато става дума за истинска любов. Или поне за страстен секс в хотелска стая.
Хейли облече червената си рокля. Бе най-хубавата и й стоеше отлично. Жалко, че Харпър не й даде време да излезе и да си купи нещо ново. На всички досегашни срещи бе излизала със семпло ежедневно облекло.
Вече я бе виждал с тази рокля. Всъщност беше я виждал с всеки тоалет, който притежаваше.
Но обувките й бяха страхотни. Сандали „Джими Чу“, които Роз бе отказала да носи и й бе подарила. Цената им навярно бе тройно по-висока от тази на роклята. „Страхотни са!“, реши тя, когато се завъртя пред голямото огледало. С тях краката й изглеждаха неустоими.
Може би не бе зле да повдигне косите си. Наклони глава първо на едната, а после на другата страна, за да прецени въздействието.
— Какво мислиш? — попита тя Лили, която седеше на пода, заета да пъха куп играчки една след друга в най-старата дамска чанта на майка си. — Вдигнати или пуснати? Може би е най-добре да ги прихвана и да оставя няколко свободни кичура, за да изглеждат небрежно. Ще сложа онези прекрасни обици. Да опитаме.
„Когато един мъж иска да те заведе на специална вечеря, най-малкото, което можеш да направиш, е да се постараеш да изглеждаш подобаващо“, каза си тя, докато прихващаше косите си по различни начини.
Бельото й бе ново, купено наскоро с мисълта, че Харпър най-сетне ще я види с него. Само трябваше да прогони Амелия от мислите си и да забрави, че майка му е в другото крило на къщата. Както и че собствената й дъщеря си играе в съседната стая.
Защо всичко трябваше да е толкова сложно?
Желаеше го, а двамата бяха млади, свободни и здрави. Не би трябвало да има никакви пречки.
Но започването на интимна връзка бе нещо сериозно. Помнеше думите на Харпър. Е, тази специална вечеря можеше да е чудесно начало. Крайно време бе да погледне на нея от добрата страна.
— Аз съм тази, която усложнява нещата, Лили. Струва ми се, че не мога да престана, но поне ще се опитам.
Сложи обиците с дълги златисти висулки. Хрумна й да добави и колие, но се отказа. Самите обици бяха достатъчно впечатляващи.
— Какво ще кажеш? Добре ли изглежда мама?
В отговор Лили й се усмихна до уши, изсипвайки цялото съдържание на чантата.
— Ще го приема за „да“ — рече Хейли и застана пред огледалото за последен път.
Дъхът й секна внезапно. Зави й се свят.
Бе облечена в червено, но не с прилепналата къса рокля с тънки презрамки, която имаше повече от две години.
Роклята й бе дълга и пищна, с толкова изрязано деколте, че гърдите й се издуваха над коприната, а над тях висяха множество бляскави рубини и диаманти.
От върха на главата й се спускаха изящни златисти масури, част от които обграждаха прелестно лице с чувствени червени устни и сиви очи с премрежен поглед.
— Това не съм аз — прошепна Хейли. — Не съм аз.
Стреснато извърна глава, приклекна и започна да събира разпилените играчки с треперещи ръце.
— Знам коя съм аз и коя е тя. Толкова сме различни. Никак не си приличаме.
Потръпна от обзелата я внезапна паника, че ще види Амелия да излиза от огледалото и да се превръща в създание от плът и кръв. Но този път видя собственото си отражение — разширените й очи изглеждаха твърде тъмни на пребледнялото й лице.