— Мисля, че при всички положения това е предимство.
— Няма да го отрека. Може би не бих се чувствала така странно, ако се бях сприятелила с теб, след като се стигне до…
— Романтичната близост ли?
— Да. Не зная как точно да разговарям с теб за това, защото отношенията ми с двама ви така се преплитат. Исках само да ти кажа, че си възпитала чудесен човек. Зная, че се повтарям, но държа да го кажа отново. Харпър е положил толкова усилия, за да ми даде нещо специално. Няма много такива мъже, поне сред онези, които познавах.
— Той е чудесен мъж, радвам се, че си го разбрала.
— Така е. Беше резервирал онзи прекрасен апартамент и поръчал цветя, свещи и шампанско. Никой друг не е правил подобно нещо за мен. Нямам предвид само разкоша, бих се задоволила и с порция ребърца в някой мотел. О, прозвуча ужасно — промърмори Хейли и притвори очи.
— Не. Беше искрено. И забавно.
— Искам да кажа, че никой не е посвещавал толкова време и усилия да планира една вечер специално за мен.
— Всичко това води до главозамайване.
— Така е. — През нея премина вълна на облекчение. — Все още ми се вие свят. Държа да знаеш, че никога не бих се възползвала от неговата щедрост и внимание.
— Подарил ти е тази гривна.
Хейли отново я закри с ръка.
— Да, Роз…
— Не мога да откъсна очи от нея, откакто влязох. Забелязах колко виновно я прикриваш. Сякаш си я откраднала.
— Така се чувствам.
— О, не ставай глупава, че ще ме ядосаш. — Роз махна с ръка.
— Не съм я поискала. Казах му да не го прави. Просто се загледах в нея на една витрина и след минута той беше при портиера и разговаряше по телефона с бижутерския магазин. Отказва да ми каже колко е струвала.
— Разбира се — одобрително рече Роз. — Така съм го възпитала.
— Но това са истински скъпоценни камъни! Антика е, ценна антика.
— Уморена съм, не ме карай да ставам, за да я разгледам по-отблизо.
Обзета от противоречиви емоции, Хейли се приближи и протегна ръка.
— Прекрасна е и определено ти отива. Колко рубинени сърца има?
— Не съм ги броила — отвърна тя, но срещна строгия поглед на Роз. — Четиринайсет — призна. — С по десет малки диаманта наоколо и два помежду им. Господи, колко съм подла!
— Не, обикновено момиче си, при това с отличен вкус. Не я носи на работа, колкото и да ти се иска. Ще се замърси.
— Не си ли обезпокоена?
— Харпър е свободен да харчи парите си, както намери за добре, а е достатъчно разумен, за да не ги пилее безогледно. Направил ти е красив подарък. Защо не му се радваш?
— Мислех, че ще се ядосаш.
— Значи ме подценяваш.
— Не. — С насълзени очи, Хейли се притисна към Роз. — Обичам те. Съжалявам, толкова съм объркана. Щастлива съм, но и изплашена. Влюбена съм в него. В Харпър.
— Да, скъпа, зная. — Роз обви ръка около раменете й.
— Знаеш ли? — попита смаяно Хейли.
— Не гледай така учудено! — Роз леко се усмихна и отмести кичур коса от лицето й. — Седиш тук и рониш сълзи на щастие и уплаха. Една жена плаче така само когато е осъзнала, че е лудо влюбена в някой мъж и се пита как, по дяволите, се е случило.
— Не го осъзнавах до снощи. Знаех, че го харесвам, че държа на него, но мислех, че главното, което изпитвам, е желание за секс. После… Господи, наистина го казах! — Отчаяна, Хейли потърка очите си. — Сега разбираш ли защо се чувствам странно? Току-що казах на майката на Харпър, че съм искала да спя с него.
— Признавам, че ситуацията е уникална. Но мисля, че сме достатъчно разумни, за да се справим с нея.
— Снощи цялата ми същност се разтвори… Никога не съм се чувствала така. — Хейли сложи ръка на гърдите си и рубините заблестяха. — Никога преди не съм се влюбвала, не и така всеотдайно. Когато се случи, си помислих точно това: „Така се чувства човек, когато е влюбен“. Не му казвай. — Сграбчи ръката на Роз. — Моля те, не му казвай!
— Не е моя работа. Сама ще му съобщиш, когато си готова. Любовта е дар, Хейли, трябва просто да го приемеш.
— Любовта е заблуда, илюзия, създадена от слаби жени и безволеви мъже. Оправдание за средната класа да се множи, а за богатите — нещо незначително, което напълно пренебрегват, за да сключват бракове само помежду си и да трупат още богатство.
Роз почувства как през тялото й премина хладна тръпка. Остана без дъх, но продължи да се взира в очите, които вече не бяха на Хейли.
— Така ли оправдаваш избора, който си направила?
— Живеех доста добре благодарение на този избор. — Тя повдигна ръка и се усмихна, докато прокарваше пръст по гривната. — Охолно. По-добре от онази, която ме е родила. Беше доволна да слугува и раболепничи. Аз предпочитах да изкарвам прехраната си по гръб. А можех да живея тук. — Изправи се и закрачи из стаята. — Затова останах завинаги.