— Това обяснява привързаността й към малките — довърши Харпър. — Щом пораснат, вече не могат да бъдат заместители на нейното дете. Особено щом се превърнат в мъже.
— Притече ми се на помощ, когато се нуждаех от нея — изтъкна Роз. — Осъзнава кръвната връзка. Зачита я, когато пожелае. Силните емоции на Хейли я призоваха. Но отговаряше смислено на въпросите ми.
— Значи аз съм нещо като проводник — въздъхна объркано Хейли. — Но защо точно аз?
— Може би защото си млада майка — предположи Мич. — На възраст, близка до тази, на която тя е умряла. Отглеждаш детето си, а това е нещо, от което самата тя е била лишена. Създала е живот, който й е бил отнет. Какво е възмездието за откраднат живот?
— Смърт — отвърна Хейли, разтреперана. Остана неподвижна, докато Лили тичаше към Харпър с протегнати ръце. — Става все по-силна, чувствам го. Харесва й да се вселява в тяло от плът и кръв, да казва думата си. Но не й е достатъчно. Иска още… — Несъзнателно бе усукала гривната и сведе поглед към нея. — Забравих — прошепна тя. — Господи, забравих! Снощи, докато стоях пред огледалото, тя се появи.
— Снощи пак ли си имала преживяване с нея?
— О, не като това. Просто вместо себе си, видях нея в огледалото… — Тя нервно поклати глава. — Бях в собственото си тяло, само отражението беше нейното. Не казах на никого, защото не исках да развалям вечерта. Реших да се поразсея, а после случката напълно изветря от съзнанието ми. Не изглеждаше каквато сме я виждали друг път.
— Какво искаш да кажеш?
Мич седна и зачака с химикалка в ръка.
— Беше издокарана с червена рокля, но различна от онази, с която бях аз. Разкошен вечерен тоалет с изрязано деколте и голи рамене. Бална рокля, предполагам. Беше окичена с бижута. Рубини и диаманти. Огърлицата й беше…
Хейли замълча и втренчи смаян поглед в гривната си.
— Рубини и диаманти — повтори тя. — Носеше тази гривна. Сигурна съм! Когато я видях в хотела, нещо ме привлече към нея. Не виждах нищо друго на витрината. Беше на дясната й китка. Била е нейна, принадлежала е на Амелия!
Мич стана от мястото си и коленичи на пода до Хейли, за да огледа гривната.
— Не разбирам от стилове и епохи в ювелирното изкуство. Харпър, узна ли нещо за историята й от бижутерския магазин?
— Изработена е около 1890-а — отвърна той с неохота. — Не обърнах особено внимание.
— Може би тя те е подтикнала да ми я купиш! — възкликна Хейли.
— Не, просто исках да ти подаря нещо. Ако се чувстваш виновна или нервна, когато е на ръката ти, можем да я пазим в сейфа.
„Пълно доверие — напомни си Хейли. — Това е любовта“.
— Не — отвърна тя. Приближи се и го целуна. — Амелия да върви по дяволите!
— Това е моето момиче.
Лили заудря с ръчичка по гърдите на Харпър, докато не й обърна внимание.
— Едното от двете — добави той.
До вечерта Хейли успя да възвърне спокойствието си. Още повече се успокои, щом седна с Лили на люлеещия се стол. Обожаваше тези мигове, когато в стаята настъпваше тишина и можеше да люлее детето си, докато заспи. Пееше й и явно на Лили й харесваше.
За това копнееше Амелия, този копнеж се криеше зад нейната лудост. Само тези мигове на единение и спокойствие — майката, люлееща дете в скута си, пеейки приспивна песен.
„Ще се опитам да мисля за тях винаги когато съм изплашена или ядосана“, обеща си Хейли. Щеше да си напомня какво е загубила Амелия, какво й е било отнето.
Запя „Спи, детенце сладко“, защото й харесваше и знаеше всички думи. А и обикновено главицата на Лили натежаваше на рамото й преди края на песента.
Докато детето се унасяше, Хейли долови движение откъм вратата и сърцето й подскочи. После замря, когато Харпър й се усмихна. С леко дрезгавия глас, с който пееше, го предупреди:
— Веднага ще се разсъни, ако те види тук.
Той кимна, изчака няколко секунди и безшумно се оттегли.
Тананикайки, Хейли отнесе Лили до креватчето, зави я и сложи плюшеното й кученце достатъчно близо, за да може да го достигне с ръце.
— Когато станеш на три годинки, мама ще ти купи истинско кученце. Е, добре, на две, но това е последното ми предложение. Лека нощ, миличко.
Остави нощната лампа запалена и излезе от стаята. Харпър се обърна към вратите на терасата, когато я чу да влиза в спалнята си.
— Двете с Лили на люлеещия се стол бяхте красива гледка. Мама често е приспивала мен и братята ми така.
— Затова е толкова приятно човек да седи на този стол. Запечатал е огромна любов.