— Тази вечер е по-хладно. Бихме могли да поседнем отвън.
— Добре.
Хейли взе бебефона от нощното си шкафче и излезе на терасата.
Пред парапета имаше три големи медни сандъчета, пълни със свежи цветя. На нея бе поверена задачата да ги засади тази година и винаги се любуваше на съчетанието от цветове и форми, което бе създала.
— Нямам нищо против жегата по това време на деня. — Наведе се да помирише лилав цвят. — След малко слънцето ще залезе, ще полетят светулки и ще запеят щурци.
— Изплаших се, когато мама ми се обади по телефона.
— Нищо чудно.
— Ето какво предлагам. — Харпър взе ръката й в дланите си. — Не бива да оставаш тук след случилото се днес. Не е зле утре да се пренесеш у Лоугън и да вземеш отпуск — продължи той, доловил недоумението й.
— Отпуск ли?
— Все едно е дали си в центъра или в Харпър Хаус. Най-добре е да постоиш далеч и от двете известно време. С Мич ще се опитаме да проследим историята на гривната.
— Просто да събера багажа си и да се пренеса у Стела ли? Да напусна работа!
— Не съм казал да напуснеш, а да вземеш отпуск. — Говореше с такова търпение, че тонът му я накара да настръхне. — Поговорих с мама и попитах Стела дали ще има нещо против да им погостуваш.
— Вече си разговарял с тях? — ядоса се Хейли.
— Няма смисъл да упорстваш, така е най-разумно.
— Щом смяташ, че най-разумно е ги да вземаш решения вместо мен, обсъждай ги с други хора и накрая ми ги поднеси на тепсия. — Хейли решително се отдръпна крачка назад, сякаш да покаже колко здраво е стъпила на земята. — Няма да ми нареждаш какво да правя, Харпър. Няма да напусна тази къща, освен ако Роз не ми посочи вратата.
— Никой не те гони. Какво лошо има да погостуваш на приятелка, по дяволите?
Звучеше толкова разумно. Но изнервящо.
— Защото тук е моят дом. Живея в тази къща и работя тук.
— Ще си остане твой дом. По дяволите, не бъди толкова твърдоглава!
Този изблик на гняв я накара да изпита задоволство. Означаваше, че може да отвърне със същата язвителност.
— Престани да ругаеш и да ме обиждаш.
— Не съм… — Харпър премълча следващите думи, гневно пъхна ръце в джобовете си и закрачи по терасата, борейки се със своята избухливост. — Самата ти каза, че Амелия става все по-силна. Защо да оставаш тук? Рискуваш да ти се случи нещо, когато можеш просто да се преместиш на няколко километра. И то временно.
— За колко време, обмисли ли и това? Нима искаш да досаждам на Стела и да седя със скръстени ръце в дома й, докато решиш, че мога да се върна?
— Докато опасността премине.
— Как ще разбереш, че е преминала, и откъде можеш да бъдеш сигурен, че ще премине? Щом си толкова изплашен, защо ти не се изнесеш?
Харпър впери гневен поглед в градината.
— Много хитър ход. Сдържаш злобните си забележки и се перчиш със самообладанието си. Но това, което не изрече, е изписано на лицето ти. — Тя грубо го блъсна. — Не мисли, че не съм отгатнала какво беше на върха на езика ти.
— Не ми приписвай неща, които не съм казал. Искам да отидеш някъде, където няма да се тревожа за теб.
— Никой не те кара да се тревожиш. От доста години се грижа сама за себе си. Не съм нито глупава, нито толкова твърдоглава, че да отричам колко съм обезпокоена от случилото се. Но притежавам достатъчно разум, за да се досетя, че може би аз съм тази, която трябва да води последната битка. Може би аз ще сложа край на цялата история. Роз успя да разговаря с нея, Харпър! Следващия път може би ще стигне до отговорите, които ще ни разкрият какво точно се е случило и какво трябва да сторим, за да поправим несправедливостта.
— Следващия път ли? Какво говориш? Не искам тя да те докосва.
— Ти не си този, който решава, а аз не съм страхлива. Нима ме познаваш толкова слабо, че очакваш веднага да заприпкам като послушно кученце?
— Не се опитвам да управлявам живота ти, по дяволите! Просто искам да те предпазя.
Изглеждаше толкова съкрушен, че Хейли почти изпита съжаление към него.
— Не можеш, не и по този начин. Единственото, което ще постигнеш, като кроиш подобни планове зад гърба ми, е да ме вбесиш.
— Добре тогава, дай ми една седмица. Позволи ми да опитам…
— Харпър, те са отнели детето й. Довели са я до лудост. Може би и вече е била на ръба на умопомрачението, но те определено са я довършили. Вече цяла година съм част от всичко това. Не мога просто да избягам. — Вдигна ръка и потърка гривната, която все още бе на ръката й. — Тя ми я показа по някакъв начин. Нося бижу, което е принадлежало на нея. Но ти ми го подари, а това означава нещо. Трябва да разбера какво. Затова е важно да остана тук с теб. — Внезапно обзета от нежност, докосна лицето му. — Трябваше да знаеш, че ще предпочета да остана. Какво отговори майка ти, когато й каза, че ще ме убеждаваш да се преместя при Стела?