Харпър сви рамене и бавно запристъпва към парапета.
— Така и предположих. Навярно и Стела е реагирала по същия начин.
— Лоугън е съгласен с мен.
— Не се и съмнявам. — Хейли застана до него и обви ръце около кръста му. Имаше силен, мускулест гръб. Закален от работа мъж и същевременно принцът на замъка. Неустоима комбинация… — Оценявам загрижеността ти, но не одобрявам методите. Това успокоява ли те донякъде?
— Не особено.
— Признавам, че съм поласкана от тази загриженост, но не искам да се опитваш да се разпореждаш с живота ми.
— Не се разпореждам… — Харпър въздъхна и когато се обърна към нея, долови твърдостта в очите й. — Непоправима си.
— Държа на своето. Мисля, че инатът е в кръвта на рода Ашби, въпреки че съм наследила малка част от нея. На всяка цена трябва да участвам в търсенето на отговори, Харпър. Важно е за мен, може би още повече сега, когато двете с Амелия имаме общо съзнание. Господи, колко налудничаво звучи, но не зная как иначе да се изразя.
— Тя просто се вселява в теб.
Изражението й стана по-сериозно.
— Да, мисля, че би могло да се нарече така. Имаш право да бъдеш ядосан. Разбирам защо си разтревожен и ти е трудно да се примириш с отказа ми.
— Ако продължиш да излагаш толкова разумни доводи, наистина ще ме вбесиш. — Той сложи ръце на раменете й. — Държа на теб, Хейли, затова се тревожа.
— Зная, но не забравяй, че и самата аз държа на себе си, безпокоя се и се старая да бъда възможно най-предпазлива.
— Ще остана при теб тази нощ. И аз няма да отстъпя.
— Добре, аз също искам да останеш. Знаеш ли… — Хейли плъзна ръце около врата му и преплете пръсти.
— Ако опитаме да се държим, сякаш тя не съществува, може би ще направи нещо. Мисля, че трябва да я подложим на това изпитание. — Повдигна се на пръсти и го погледна в очите. — Малък експеримент.
— Човек с моята професия живее, за да експериментира.
— Влез. — Отдръпна се назад да му стори път. — Да подготвим лабораторията.
По-късно, докато лежаха с лица един към друг в тъмнината, тя погали косите му.
— Този път, изглежда, не прояви интерес.
— Действията на призрак, който би трябвало да витае в приют за душевноболни, са непредсказуеми.
— Предполагам, че си прав. — Хейли се притисна към него. — Ти си нещо като учен, нали?
— Може да се каже.
— Обикновено учените провеждат един експеримент няколко пъти, с леки изменения. Поне така съм чувала.
— Напълно вярно е.
— Тогава — затвори очи тя и се остави на ласките му — трябва да опитаме отново. Не мислиш ли?
— Съгласен съм. Ето, отдава ни се възможност. Хейли отвори очи и се засмя:
— Там, откъдето идвам, не го наричат „възможност“.
Дванадесета глава
Дейвид обърна картата наопаки и прокара пръст по следващия участък от шосето.
— Същински детективи сме. Като Батман и Робин.
— Те не бяха детективи, а борци срещу престъпността — поправи го Харпър.
— Всезнайко! Е, добре, като Ник и Нора Чарлз.
— Кажи накъде да завия, Нора?
— Надясно след около три километра. — Дейвид остави разгънатата карта в скута си и извърна глава да посъзерцава пейзажа. — Попаднахме на гореща следа към произхода на мистериозното бижу. Но какво ще правиш, когато стигнеш до мястото, където е изработена гривната?
Харпър сви рамене.
— Ще измисля. Омръзна ми да стоя и да чакам нещо да се случи. Бижутерът каза, че е получена от имението Хопкинс.
— Стана като по мед и масло…
— Какво, гладен ли си?
— Така прозвуча историята ти — обясни Дейвид. — Приятелката ми страшно хареса гривната. Скоро е рожденият й ден и щом толкова си пада по подобни бижута, реших да попитам дали имате и други. Нещо, принадлежало на същата фамилия, нали? Живели са в имението Кент? Онзи тип така се разбърза да ти предостави информация и дори се опита да ти пробута два кичозни пръстена. Етел Хопкинс не е имала безупречен вкус. Все пак трябваше да се бръкнеш и за обиците. Хейли щеше да ги хареса.
— Скоро й купих гривна. Би било прекалено да добавя и обици точно сега.
— Наближаваме десния завой. Никога не е грешка да подариш обици — увери го Дейвид, след като Харпър зави. — На около осемстотин метра по тази улица. Трябва да се намира отляво.
Харпър паркира на широка алея до последен модел „Таун Кар“ и забарабани с пръсти по волана, загледан в обширните земи на имението.
Къщата бе голяма и добре поддържана, в богаташки квартал. Представляваше двуетажна сграда в английски стил Тюдор, а в градината отпред растяха стари дъбове и красиво оформени дрянове. Тревата бе окосена и свежа, личеше си, че се поддържа от опитен градинар, а има и напоителна система.