Използваше ластици, но прилагаше съвсем лек натиск дори докато ги привързваше едно към друго. Когато прецени, че връзката е достатъчно здрава, я поля с восък за спояване. Сложи растението в тавичка, зарови корените и присадката в специалната влажна пръст, приготвена от майка му, и постави етикет.
След като повтори процедурата няколко пъти, покри тавичката и седна пред компютъра си, за да опише извършените операции.
Преди да се заеме със следващия вид стайни растения, смени музиката с Мишел Бранч и извади кутия кока-кола от хладилната чанта.
Когато приключи със сутрешната си задача, концертът на Мишел бе свършил.
Взе чанта с инструменти и материали, остави слушалките си в оранжерията и излезе да види растенията, отглеждани на открито и във водата.
Няколко клиентки обикаляха и избираха от стоката, предлагана с намаление, или надничаха в отворените за посетители оранжерии. Знаеше, че ако не се измъкне бързо, някоя от тях ще го забележи.
Нямаше нищо против да разговаря с клиенти и да ги упътва към това, което търсят. Просто предпочиташе да не отклонява вниманието си от целта — да провери състоянието на своите растения на открито.
Тъкмо бе минал покрай калдъръмчетата, когато някой го повика по име. „Трябваше да остана със слушалките“, каза си той, но се обърна, готов да се усмихне учтиво.
Бе дребничка брюнетка със закръглено тяло, което неведнъж бе имал късмета да види голо. В момента тя показваше част от него между ниската талия на късите си панталони и оскъдното горнище, чийто модел сякаш бе измислен, за да кара всеки мъж да благодари на Бога за августовската жега.
С весел смях тя заподскача на пръсти към него. Обви ръце около врата му и шумно го целуна. Все още имаше вкус на череша, който събуди доста сладостни спомени.
Харпър инстинктивно отвърна на прегръдката й, преди да се отдръпне, за да я огледа по-внимателно.
— Дори, какво те води в родния град? Как я караш?
— Страхотно! Завърнах се само преди две седмици. Намерих си работа тук, във фирма за връзки с обществеността. Омръзна ми в Маями, признавам, че изпитвах носталгия.
Може би бе променила прическата си след последната им среща, жените често си правеха нови. Но тъй като не бе напълно сигурен, прибягна до стандартното:
— Изглеждаш чудесно.
— Така се и чувствам. И ти не изглеждаш зле, с тези мускули и загар. Щях да ти се обадя, но не знаех дали все още живееш в онази малка къщичка.
— Да, там съм.
— Надявах се. Винаги ми е харесвала. Как са майка ти, Дейвид, братята ти, всички? — Тя отново се разсмя звънко и разпери ръце. — Сякаш съм прекарала последните три години на Марс!
— Всички са добре. Мама се омъжи преди няколко седмици.
— Вече чух, моята майка ми съобщи местните новини. Разбрах, че ти все още си ерген. И си помислих, че можем да наваксаме пропуснатото. — Дори плъзна пръст надолу по гърдите му. — Бих се радвала да видя отново къщичката ти. Ще донеса китайска храна и вино като в доброто старо време.
— Ами… — започна Харпър, но изведнъж млъкна.
— Да отпразнуваме завръщането ми и да ти благодаря за цветята, които ще ми помогнеш да избера за новия си дом. Нали мога да разчитам на теб? Желая нещо красиво.
— Разбира се. Искам да кажа, че ще ти помогна, но…
— Защо не влезем, вместо да стоим навън в тази жега? Ще ми разкажеш какво става с теб, докато избираме цветя. Но ще запазиш една част за по-късно. — Тя хвана ръката му, стисна я и го задърпа след себе си. — Липсваше ми — продължи Дори. — Почти не успяхме да си поговорим, когато си дойдох за няколко дни миналата година. Тогава излизах с един фотограф, помниш ли?
— Да, смътно… Но аз…
— Е, скъсах с него. Не зная защо пропилях цяла година от живота си с онзи непоправим егоцентрик. Винаги бяха важни само неговите желания, нали разбираш? Какво ме накара да се забъркам с такъв мрачен тип, отдаден на изкуството?
— Всъщност аз…
— Разкарах го веднъж завинаги — и ето ме тук! Когато влязоха, тя се завъртя и пъхна ръце в задните джобове на дънките му. Стар навик, който събуди у него още спомени.
— Наистина адски много ми липсваше. Нали се радваш да ме видиш, Харпър?
— Да, да, разбира се. Но всъщност, Дори, аз си имам приятелка.
— О! — Тя нацупи долната си устна. — Сериозно ли е?
— Да.
— Е, добре. — Задържа ръцете си в джобовете му още миг и ги издърпа. После леко го потупа отзад. — Знаех си, че би било невероятен късмет за мен да си свободен. Откога се срещате?
— Зависи. Искам да кажа, познаваме се от доста време, но имаме връзка… отскоро.
— Значи трябваше да се върна по-рано. Оставаме си приятели, нали, и то добри.