— Никога по-рано не съм ревнувала и това никак не ми харесва.
— Ако бе подслушала разговора ни до колата, щеше да я чуеш да казва, че се надява двамата с теб да отскочим до града и да пийнем по нещо заедно с нея, за да те опознае. Сподели, че се радва да ме види щастлив. Аз й отвърнах почти същото и я целунах за довиждане.
— Ала вие изглеждахте като влюбена двойка…
— Но не сме. Ти и аз сме двойка. Това чувствам — побърза да добави той, когато срещна учудения й поглед. — Това искам. Не зная с какво съм заслужил да се съмняваш в мен.
— Никога не си казвал…
Харпър се приближи към нея и обхвана лицето й с длани.
— Не искам да бъда с друга, освен с теб. Ти си единствената, Хейли. Достатъчно ясен ли съм?
— Да.
Тя сложи ръка върху неговата, извърна глава и притисна устни към дланта му.
— Значи се сдобрихме?
— Така изглежда… Значи й каза, че се виждаш с друга, но не назова точно мен.
— Не беше нужно да споменавам. Когато ти се върна вътре, Дори ме плесна по ръката и рече: „По-висока е от мен, по-слаба и с по-хубава коса“. Защо вие, жените, обръщате такова внимание на косата?
— Няма значение. Какво друго ти каза?
— Че колкото и да й е мъчно за края на връзката ни, добре поне, че я зарязвам заради жена, която изглежда като теб. Приех това като странен женски комплимент.
— Много мило. Сега аз се чувствам виновна. Сигурно ще я харесам… Но това мъничко ме дразни. — Хейли се замисли за миг и се усмихна. — Ще го преживея. Няма да се извинявам, защото… ръцете й бяха на задника ти. Но все пак ще предложа аз да сготвя вечерята.
— Съгласен съм — отвърна Харпър без колебание.
— Имаш ли нещо предвид?
— Не, изненадай ме. Тоест — и двама ни — поправи се той и повдигна Лили. — Ще се махнем от главата ти. Отиваме да полудуваме в другата стая.
„Ето, в живота ми отново има ред“, помисли си Хейли. Докато слушаше ръмженето на Харпър и веселите крясъци на Лили, които се боричкаха в хола, отвори хладилника и огледа съдържанието му.
„Колко е оскъдно“, въздъхна тя. Типично мъжки асортимент от бира, безалкохолни, бутилки вода, пържено пилешко бутче — навярно отпреди векове, две яйца, пакетче масло и малка плесенясала бучка сирене.
Но щом отвори фризера, удари джакпота: вътре имаше няколко опаковки замразена храна със старателно поставени етикети. Дейвид бе спасителят й. Ала бе жалко, че не можеше да сготви нещо толкова специално, че да впечатли Харпър.
Жалка глупачка. Той се натиска с друга жена пред очите ти, а ти го глезиш. Сега дори ще му готвиш! Ето как мъжете гледат на жените — като на слугини!
Той лъже, както всички мъже, а ти му вярваш, защото си глупава и слаба.
Накарай го да си плати. Всички трябва да си платят!
— Не — тихо промълви Хейли, когато осъзна, че стои неподвижна пред отворения фризер. — Не! Това не са мои мисли. Ще ги прогоня!
— Каза ли нещо? — извика Харпър.
— Не… Не! — повтори тя все по-уверено. Нямаше какво да изрече. Или какво да мисли. Щеше да стопли нещо за вечеря и да седнат на масата. Като двойка. Или поне донякъде — като семейство. Тримата. Само тримата.
Четиринадесета глава
Спокойният ритъм, който следваше животът им, започна да навява на Харпър лоши предчувствия. Бяха започнали да се хранят заедно всяка вечер. Сядаха в кухнята — Лили, настанена на високото си столче, което бе донесъл от голямата къща, а той и Хейли — на масата. Хапваха и разговаряха така непринудено, че понякога той изпитваше тревога.
Все по-близо бяха до твърда земя, като кораб, тласкан към брега от лек вятър. Не бе сигурен дали ще я достигнат здрави и читави или осакатени.
А нима не долавяше и у Хейли известно безпокойство зад маската на непринуденост? Или може би й приписваше собствените си опасения?
Всичко му се струваше толкова нормално: да се хранят заедно в края на деня, да разговарят за работата или за най-новите лудории на Лили. Все пак през спокойствието се прокрадваше някакво натрапчиво чувство: докога и двамата щяха да се задоволяват да живеят за мига?
— Имам една идея — заговори той. — Ако утре не сме твърде заети, мога да ти покажа как се прави хибридизация.
— Вече имам известни познания. Роз ми го показа с кученца.
— Мислех си за лилии. Подходящ вид са и ще опитаме. Може би е най-добре да пробваме с мини лилия в розово или нещо подобно. Ще я наречем на Лили.
Лицето й засия.
— Наистина ли? Да създадем нов сорт лилия специално за нея? О, Харпър, би било чудесно!
— Представям си я в наситенорозово, с лек червеникав оттенък на венчелистчетата. Червеното е твоят цвят, така че може да носи името „Дъщерята на Хейли“. Това ми хрумна.