— Харпър е по-силен, отколкото тя предполага. Ти също.
Надяваше се Роз да е права. Докато лежеше до Харпър и не можеше да заспи, мислено се помоли да бъде достатъчно смела и хитра, за да надвие яростта на един отмъстителен призрак. Но странното беше, че изпитваше и съчувствие към привидението.
Харпър нямаше вина за случилото се с нея, никой от обитателите на Харпър Хаус не бе виновен. Сигурна беше, че има начин да накара Амелия да го проумее. Да й покаже, че той е не само детето, на което някога е пяла, а добър и състрадателен човек. Съвършено различен от Реджиналд.
Ала що за човек бе Реджиналд Харпър? Мъж, обсебен от желанието да има син, съзнателно решил да го получи от друга жена, изневерявайки на съпругата си. Дали Амелия е била съгласна, можеха само да гадаят, но безспорно това бе жестока, егоистична постъпка. А после е принудил законната си съпруга да приеме детето като свое. Не бе обичал никого от тримата — нито жена си, нито Амелия, а навярно и детето.
Нищо чудно, че Амелия изпитваше такова презрение към него. С разбитото си сърце и болно съзнание бе започнала да презира всички мъже.
Как ли го бе изживяла тя?
Седеше до тоалетката си и внимателно нанасяше руж на бузите си на светлината на газената лампа. Бе загубила руменината си заради бременността. Още един повод за негодувание, освен ужасното гадене всяка сутрин, наедряването на корема и непрестанната умора.
Но след като се замисли над ситуацията, тя откри безброй неподозирани предимства. Усмихна се, докато слагаше червило на устните си. Нима бе предполагала, че Реджиналд ще бъде толкова доволен? И толкова щедър.
Повдигна ръка и разгледа рубинените сърца и диамантите на гривната си. Бе твърде деликатна за нейния вкус, но имаше съвършен блясък.
Той бе наел още една камериерка и й бе разрешил да купува нови тоалети за наедрялото си тяло. Повече бижута, повече внимание.
Посещаваше я по три пъти в седмицата и никога не идваше с празни ръце. Наминаваше само за да й донесе шоколадови бонбони или карамелизирани плодове, след като е споменала, че й се хапва сладко.
Изпитваше несравнимо задоволство при мисълта, че очакването на дете може да направи един мъж толкова склонен да задоволява капризите й.
Представи си колко щедър е бил към съпругата си, която го бе дарила само с дъщери, вместо със сина, за когото копнееше.
Тя щеше да му роди син и в замяна на това да живее в охолство до края на дните си.
Реши първо да му поиска по-голяма къща. Дрехи, бижута, кожи, нова карета… може би и малка вила. Той можеше да си го позволи. Реджиналд Харпър нямаше да се скъпи за своя син, макар и извънбрачен, тя беше сигурна в това.
Като майка на сина му, никога нямаше да бъде принудена да търси друг покровител. Нямаше да й се налага да кокетничи и съблазнява, да се пазари с богати и влиятелни мъже, предлагайки секс и утеха, за да си осигурява начина на живот, с който е свикнала. Който е заслужила.
Стана от столчето до тоалетката и се завъртя пред огледалото, за да се полюбува на лъскавите си златисти коси, бляскавите бижута с бели и червени скъпоценни камъни и пищните дипли на сребристата си рокля.
Това бе цената сега. Издутият корем, с който изглеждаше дебела и грозна въпреки роклята. Но Реджиналд я обсипваше с ласки. Галеше корема й даже в миговете на страст. Тогава дори бе по-нежен, по-внимателен от всякога. Почти изпитваше обич към него, когато той я докосваше ласкаво, вместо да жадува сексуалната наслада, която тя можеше да му дари. Почти…
Но любовта не беше част от играта, а всичко това бе просто игра. Размяна на удоволствие срещу разкош. Как бе възможно да обича някого, който е толкова подъл и арогантен? Струваше й се толкова абсурдно, колкото да изпитва съчувствие към съпругите на мъжете, които им изневеряват с нея. Жени, които прехапваха устни и се преструваха, че не знаят. Разминаваха се с нея по улиците с вирнати носове. Или жени като майка й, които им робуваха срещу нищожно възнаграждение.
„Аз съм създадена за нещо по-голямо, трябва да нося коприна и диаманти“, помисли си тя и повдигна кристалния флакон, за да сложи парфюм на шията си.
Когато пристигнеше Реджиналд, щеше да нацупи устни, ала само за малко. И да му спомене за диамантената брошка, която бе видяла този следобед. Колко би страдала, ако не я получи.
За бебето не беше добре тя да страда. Знаеше, че след броени дни брошката ще бъде нейна.
Засмя се и леко се завъртя.
Изведнъж застина и с трепереща ръка докосна корема си — бебето бе помръднало.
Усети трепване в тялото си — като пърхане на малки крилца.