— Това, че не съм, не означава, че съм селянка, която няма никаква представа. Купувала съм много други неща и мога да те уверя, че умея да се пазаря по-добре от теб, богаташко синче!
Той се усмихна.
— Аз съм най-обикновен градинар.
— Може да изкарваш прехраната си с труд, но имаш скътано състояние за черни дни. Ето това ми е нужно. — Спря се да огледа стабилен на вид шевролет с пет врати. — Има предостатъчно място, но не е твърде голям и тежък, а и е запазен. Сигурно е на по-малко километри от моята таратайка и не е прекалено лъскав. — Намръщи се, когато видя обявената цена. — Ще го накарам да смъкне малко и сумата ще е във възможностите ми. Почти.
— Само не му казвай, че…
— Харпър!
— Добре, ще си трая.
Той поклати глава и пъхна ръце в джобовете си.
Трябваше да прехапе устни, когато търговецът излезе, усмихнат до уши, и обяви нищожната отстъпка, която бе склонен да направи.
— Само толкова ли? — Хейли го погледна с бледосините си очи и миглите й запърхаха. — Не подлежи на обсъждане, така ли? Може би ще свалите още мъничко, когато видите какво ще избера. Тази тук не е лоша, цветът ми харесва.
„Будалка го“, осъзна Харпър, доловил пресиления й акцент. Тръгна след нея, когато търговецът я поведе към две по-скъпи возила. Видя я да прехапва устни и да се усмихва чаровно, докато стигнаха до онази, която бе харесала.
„Бива си я“, каза си той, когато Хейли успя хитро да смъкне цената, взе Лили от количката й и седна с нея зад волана. Двете бяха неустоима гледка.
Два часа по-късно потеглиха от автосалона. Лили дремеше на задната седалка, а Хейли шофираше, доволна.
— „О, господин Танер, нищо не разбирам от коли. Много мило от ваша страна, че ми помогнахте“ — имитира я Харпър, поклащайки глава. — Докато попълвахме документите, едва се сдържах да не кажа на горкия човечец, че го водят за носа.
— Уговори добра сделка и заслужи комисионната си, а аз получих колата, която исках. Само това е от значение. — Хейли избухна в смях. — Хареса ми, когато търговецът се опита да преговаря с теб, а ти само стоеше и се почесваше по главата, сякаш оглеждаш крилата ракета. Мисля, че го накарахме да се почувства доволен, че ми е предложил нещо, което ме устройва, на максималната цена, която мога да си позволя. И това е важно. Следващия път, когато ми се наложи да купувам кола, ще отида право при господин Танер.
— Не ти беше трудно да пролееш някоя и друга сълза.
— Бяха истински. Толкова ми беше мъчно да се разделя със старата таратайка… А и доста ме заболя, когато узнах каква сума ще трябва да платя. — „Още повече, когато мистър Танер ни взе за семейство“, мислено добави тя.
— Ако имаш нужда от помощ…
— Стига, Харпър! — отказа тя, но докосна ръката му в знак на благодарност за предложението. — Двете с Лили ще се справим.
— Какво ще кажете да ви поканя на обяд, за да отпразнуваме събитието?
— Няма да откажа. Умирам от глад.
„Наистина изглеждаме като семейство“, помисли си Хейли. Нормално младо семейство, което купува кола на старо, а после отива да обядва в ресторант и да се почерпи със сладолед.
Но и за тримата бе прибързано да се нарекат семейство. Все още бяха неженен мъж и самотна майка, които имаха романтична връзка.
Когато Хейли се прибра, реши да използва следобеда на свободния си ден, за да се поизлежава с Лили.
— Всичко е наред, нали, миличко? — ласкаво заговори тя, докато Лили си играеше с косите й. Големите й очи вече се затваряха. — Постъпвам така, както е най-добре за теб. Или поне се опитвам. — Тя се премести по-близо до детето. — Толкова съм уморена. Има милион неща, за които трябва да се погрижа, а съм капнала. Ала рано или късно ще ги свърша, нали?
Затвори очи и започна да смята наум парите, които й останаха, да свива седмичните разходи. Но не можеше да се съсредоточи.
Връщаше се обратно към автосалона за употребявани коли и мистър Танер, който бе стиснал ръката й, преди да потеглят. Как се бе усмихнал и пожелал на нея и чаровното й семейство всичко добро.
Връщаше се към знойната вечер, в която с Харпър бяха седнали на терасата й да пийнат студено вино.
Към танца в луксозния апартамент в „Пийбоди“, изпълнен с романтична светлина.
Към работата в оранжерията.
Към забавните мигове, когато той вдигаше Лили и я носеше на конче…
„Не би трябвало да е толкова трудно човек да е влюбен — сънено си каза Хейли. — Не би трябвало да копнее за още нещо, когато любовта е всичко“.
Въздъхна, твърдо решена да се радва на това, което има, и просто да чака да се случи и останалото.
… Болката бе като пронизване с нож в корема, внезапна, остра и ужасяваща. Цялото й тяло се бореше с нея и стенеше, сякаш някой я разрязваше надве.