— Къде е Лили?
Роз остави книгата и се изправи.
— Със Стела е. Отидоха с момчетата да поиграят в другото крило на къщата, за да не вдигат шум тук, докато си почиваш. Как се чувстваш?
— Изтощена съм. И все още малко раздразнена. — Въздъхна и се поуспокои, щом Роз погали косите й. — По-трудно беше, отколкото когато раждах Лили, по-дълго и мъчително. Знам, че всъщност е траяло само няколко минути, но ми се сториха часове. Дълга, изгаряща агония. А накрая — някакво чувство на замаяност. Дадоха й нещо, което би трябвало да я унесе, но стана по-лошо.
— Лауданум, предполагам. Нищо не би подействало по-сигурно от доза опиат.
— Чух плача на бебето. — Опитвайки да се отпусне, Хейли полегна на една страна, но надигна глава, за да вижда Роз. — Зная как е. Каквото и да си преживяла през тези мъчителни часове, всичко в теб засиява, щом чуеш как детето ти проплаква за първи път.
— Нейното дете. — Роз хвана ръката й. — Не твоето.
— Зная, зная, но за миг го почувствах като свое. Изживях онази ужасна разкъсваща мъка, онова безумно недоверие, когато докторът каза, че е мъртвородено.
— Никога не съм загубвала дете — въздъхна Роз. — Не мога да си представя болката.
— Излъгаха я. Предполагам, че им е платил, за да я измамят, но тя знаеше. Чу плача на детето и бе уверена, че е живо. Това я доведе до лудост.
Роз приседна на леглото така, че Хейли да отпусне глава в скута й. Мълчаливо се загледа в ивицата светлина между пердетата.
— Не го е заслужавала — промълви Хейли.
— Не, не е трябвало да се отнесат с нея така — съгласи се Роз.
— Каквато и да е била, каквото и да е вършила, не е заслужавала такова отношение. Обичаше бебето, но…
— Но какво?
— Нейното не беше нормална, естествена майчина обич. Не би била добра майка.
— Откъде знаеш?
— Почувствах го… — отрони Хейли. Но не можеше да опише тази обсебваща сила. — На всяка цена е трябвало да бъде момче, нали разбираш? Не би означавало нищо за нея, ако е било момиче. Би изпитала не просто разочарование, а ярост. А ако бе задържала момченцето, би му създала изопачени представи за света, макар и несъзнателно. Но синът й, тоест — твоят дядо, не би станал човекът, който е бил. Не би се превърнал в мъжа, толкова привързан към кучето си, че да постави камък с надпис на мястото, където е погребано. Нямаше да бъде любящият съпруг на баба ти. Нищо не би било същото. — Извърна глава и отново я погледна. — Ти, Харпър, никой от вас не би бил същият. Но нищо не оправдава тази жестокост.
— Би било чудесно, ако в света цареше съвършено равновесие. Ако доброто винаги възтържествуваше, а злото не оставаше безнаказано. Нещата щяха да бъдат толкова прости.
Хейли присви устни.
— Тогава Джъстин Теръл, който ми изневери в десети клас, щеше да стане дебел плешивец и да продава пържени картофки, вместо да е съсобственик на преуспяващ спортен център и страшно да прилича на Тоби Макгуайър.
— Е, такъв е животът!
— Ако имаше справедливост, аз бих отишла в ада, защото не казах на биологичния баща на Лили, че имаме дете.
— Мотивите ти са били безкористни.
— Почти… Мисля, че невинаги най-доброто, което можеш да сториш, е да постъпиш, както е редно. Най-доброто за това дете е било да отрасне тук, в Харпър Хаус.
— Но с Амелия не е било същото, Хейли. Ничии мотиви не са били безкористни в нейния случай. Лъжа и измама, хладнокръвна жестокост и егоизъм. Потръпвам при мисълта какво би сполетяло бебето, ако се бе родило момиченце. Сега по-добре ли се чувстваш?
— Да, вече съм по-спокойна.
— Какво ще кажеш да ти приготвя нещо за хапване? Ще ти го донеса тук.
— Не, ще сляза, защото Мич ще иска да запише разказа ми. Може би Харпър вече му е казал, но е по-добре да го чуе лично от мен. Мисля, че тогава още повече ще ми олекне.
— Щом си толкова сигурна…
Хейли кимна и се надигна в леглото.
— Благодаря ти, че поседя при мен. Беше утеха да зная, че си тук, докато спя. — Погледна в огледалото и се намръщи. — Първо ще си сложа малко грим. Не искам да приличам на призрака, дето се вселява в мен.
— Това е моето момиче. Ще отида да кажа на Стела, че си станала.
Хейли отново се почувства задължена на Роз, когато разбра, че се е погрижила двамата с Мич да седнат на спокойствие в библиотеката и да документират преживяното насаме.
Струваше й се по-лесно да разговаря само с него. Той беше проницателен и находчив, с аналитичен ум на учен. „Прилича на Харисън Форд с очила с рогови рамки“, реши тя.
Когато изтощението и ужасът започнаха да отшумяват благодарение на съня и няколко успокоителни, най-сетне се почувства по-силна и уверена.