Въпреки всичко, обичаше тази стая. Всички книги в нея, историите и всяка дума в тях. Градините, които се виждаха през прозорците, големите удобни кресла.
В първите дни, след като се настани в Харпър Хаус, обичаше да слиза тук на пръсти само за да поседи в любимата си стая и да й се понаслаждава.
Харесваше й подходът на Мич към целия проект за Амелия. Работните му табла, компютърът, файловете и записките. Всичко бе логично, обосновано, организирано.
Сега се загледа в таблото с дългите списъци и колони, представляващи родословието на фамилията Харпър.
— Когато всичко това свърши, ще можеш ли да съставиш родословно дърво и за мен?
Мич я погледна изненадано.
— Извинявай — махна с ръка тя, — отплеснах се.
— Няма нищо лошо, умът ти е твърде обременен. — Мъжът остави бележките си и насочи вниманието си към нея. — Разбира се, че ще мога. Даваш ми основните неща, които знаеш. Пълното име на баща ти, датата и мястото на раждане, както и тези на майка ти. И започваме проучването.
— Бих се радвала. Струва ми се интересно. Няколко поколения назад от моето родословието се пресича с това на Харпър. Много ли ми е сърдит?
— Не, скъпа. Защо?
— Беше разстроен. Искаше да отведе мен и Лили у Стела. Но аз няма да се преместя, не мога.
Мич надраска нещо в бележника си.
— Ако имах възможност да измъкна Роз от тази къща преди няколко месеца, бих го сторил дори ако се наложеше да използвам динамит.
— Карахте ли се за това?
— Не чак толкова много. — В очите му проблесна насмешка. — Но аз съм по-възрастен, по-разумен и съм свикнал с пречките, които среща един мъж, когато си има работа с упорита жена.
— Не съм ли права, че искам да остана?
— Не е моя работа да изказвам мнение.
— Но аз държа да чуя какво мислиш.
— Поставяш ме в трудно положение, малката. — Мич се залюля на стола и свали очилата си. — Разбирам как се чувства Харпър. И той има право. Но уважавам и твоите чувства и не мисля, че грешиш. Как да взема страна?
Хейли се усмихна с тъга.
— Разумно е… Но никак не ми помагаш.
— Ето още една полза от по-зрелия и по-мъдър етап от живота. Ще добавя още нещо с риск да ме сметнеш за самонадеян закрилник. Не мисля, че е добре да оставаш за дълго сама.
— И без това обичам компанията. — Когато мобилният му телефон звънна, тя потръпна. — Обади се, ще продължим после.
Видя Харпър отвън и излезе през страничната врата. Надяваше се Стела да няма нищо против да наглежда Лили още малко. Тръгна по пътеката към градината с летни цветя, където той работеше.
Лятото все още държеше света в горещите си обятия, но жегата този път й вдъхна сила и жизненост. Бе готова да поеме колкото може повече от реалния живот. Огромните сини кълба на хортензиите накланяха стъблата им, кремовете се издигаха — елегантни и свежи, а пасифлората обгръщаше беседката с лилаво сияние.
Във въздуха се носеха ухания и птичи песни, пърхаха пеперуди.
Харпър бе застанал на ъгъла, леко приведен, докато сръчно късаше увехнали цветове и ги събираше в торбичка, вързана на колана му. До краката му имаше малка кошница с маргаритки и кученца, рапици и астри.
Всичко това изглеждаше безкрайно романтично. Мъжът, вечерта и морето от цветя караха сърцето й да копнее.
Едно колибри със сапфирено изумрудени криле се стрелна покрай него и запърха над тъмночервен цвят на кана.
Харпър прекъсна работата си, за да го погледа. Задържа ръката си на едно стъбло, а другата — върху увехнал цвят. Жалко, че не бе художничка! Щеше да въплъти в картина всички ярки цветове на късното лято и мъжа, който търпеливо споделяше своите цветя с едно птиче.
Почувства, че любовта я опиянява…
Птичето отлетя като бляскаво скъпоценно камъче в небето. Харпър го проследи с поглед, докато тя съзерцаваше него.
— Колибрите обичат прашеца като пчели — каза й той, когато я забеляза, че стои до него. После извади ножиците си и отряза един цвят. — Но има достатъчно за всички. Този вид се разпространява добре.
Хейли плъзна ръце около кръста му и притисна лице към гърба му.
— Зная, че се тревожиш за мен, но моля те, не ми се сърди.
— Не се сърдя. Излязох да се поуспокоя. Обикновено работата помага. Сега съм само ядосан и разтревожен.
— Бях се настроила да спорим. — Тя потърка лице в ризата му и усети възбуждащия мъжки аромат. — Но когато те видях, желанието ми да споря с теб се изпари. Не искам да се караме, но не мога да направя това, за което настояваш. Всичко в мен ме тегли в обратната посока. Дори и да греша, оставам.
— Аз нямам избор. — Харпър отряза още няколко свежи цветя за кошницата и увехнали — за торбичката. — Но и ти нямаш право на възражения по повод решението ми да се преместя в къщата. Бих предпочел с Лили да дойдете при мен, но ми се струва по-разумно да се нанеса в твоята стая. Когато всичко свърши, ще поговорим.