— Значи са знаели. — Харпър се обърна към майка си: — Тази Хейвърс е знаела, както и останалите от прислугата, но не са могли да направят нищо.
— А какво да сторят? — попита Хейли с пресипнал от вълнение глас. — Били са просто слуги. Дори ако бяха вдигнали шум, кой би ги чул? Щяха да загубят работата си, а тук нищо не би се променило.
— Права си. — Мич отпи глътка минерална вода. — Били са безсилни. Написала е още нещо. — Остави чашата си и обърна на следващата страница. — „По-рано днес в Харпър Хаус дойде една жена. Беше страшно бледа и слаба, а в очите й, Люси, имаше не просто отчаяние, а някаква лудост. Данби…“. Това е икономът по онова време — обясни Мич. — „Данби я взе за беднячка, търсеща работа, но тя се втурна в къщата през входната врата като подивяла. Твърдеше, че е дошла за своето бебе. За сина си Джеймс. Каза, че го чува как плаче за нея. Но дори ако детето бе заплакало, долу никой не би го чул, защото беше в детската стая на горния етаж. Не можах да я спра и да я отпратя, защото тя побягна нагоре по стълбите, викайки сина си. Не знаех какво да направя, но се появи господарката и ме помоли да я заведа във всекидневната горе. Бедното създание трепереше, докато вървеше с мен. Господарката не ми позволи да занеса напитки. Не биваше да правя онова, което направих после, а и никога не съм го вършила през всичките години на работата си като домашна помощница. Подслушах през ключалката“.
— Наистина е дошла тук. — В гласа на Стела потрепна жалостива нотка, когато тя сложи ръка на рамото на Хейли. — Дошла е за детето си, горката Амелия!
— „Чух жестоките неща, които господарката наговори на онази нещастна жена“ — продължи да чете Мич. — „Чух студените й думи за детето. Каза, че желае смъртта му, Люси. И прокле отчаяната майка, която се представи с името Амелия Конър и поиска да й върнат момченцето. Беше отпратена със заплахи. Сега знам, че господарят се е сдобил с желания наследник, възползвайки се от лекия нрав на тази жена, и е отнел детето й, за да го натрапи на законната си съпруга, която трябва да го отгледа като свой син. Разбрах, че докторът и акушерката, изродили бебето, са казали на бедната жена, че детето й е мъртвородено. Зная, че господин Харпър е хладнокръвен както в бизнеса, така и в личните си дела. Не съм виждала прояви на привързаност нито между него и съпругата му, нито към дъщерите му. Все пак не предполагах, че е способен на такова чудовищно деяние. И не мога да повярвам, че господарката е станала негова съучастница. Госпожица Конър — с провисналата си сива рокля и блуждаещ поглед — бе прогонена и заплашена с полицията, в случай че дойде отново или повтори пред някого думите, които бяха изречени в онази стая. Изпълних дълга си, Люси, и я придружих до вратата. Гледах как файтонът й отпътува. Оттогава не преставам да се терзая. Чувствам, че трябва да й помогна, но какво мога да сторя? Нима не е мой християнски дълг да предложа подкрепа или поне утеха на тази жена? От друга страна, дългът ми към моите работодатели — хората, които ми дават покрив над главата, храна и достатъчно пари, за да бъда независима — изисква да си мълча. Да си знам мястото. Ще се моля да ме осени прозрение как е правилно да постъпя. Ще се моля за младата жена, която дойде за рожбата си, а беше отпратена“.
Мич остави страниците. Последва мълчание.
По бузите на Хейли се търкулнаха сълзи. Беше изслушала последната част от цитираното писмо с наведена глава. Сега я вдигна, а насълзените й очи се усмихнаха.
— Но аз се върнах.
Седемнадесета глава
— Хейли! — извика притеснено Харпър.
— Недей. — Мич пристъпи напред и му направи знак да млъкне. — Почакай!
— Върнах се — повтори Хейли, — за да взема своето.
— Но не си успяла да стигнеш до детето — каза Мич.
— Не съм успяла ли? Нима? — Хейли разпери ръце. — Нали съм тук? Нали го гледах и му пеех, докато заспи, нощ след нощ? А всички други, които се появиха след него? Те не успяха да се отърват от мен.
— Но вече не ти е достатъчно.
— Искам това, което ми принадлежи! Искам дължимото. Искам… — Очите й плъзнаха поглед из стаята. — Къде са те?