— Не е задължително да тръгна точно сега. Харпър, какво ще правим?
— Как така какво ще правим? Ще имаме бебе. Мамка му! — Той я грабна и я повдигна от земята. На лицето му сияеше ослепителна усмивка. — Ще имаме бебе!
Хейли впи пръсти в раменете му.
— Не си ли ядосан?
— Защо да съм ядосан?
Сега бе неин ред да се почувства замаяна, изумена, разтърсена…
— Защото… така.
Харпър внимателно я спусна обратно и плахо промълви:
— Ти не искаш ли това бебе?
— Не зная. Нима мога да мисля какво искам? Как да мисля при тези обстоятелства?
— Значи бременността засяга мозъчните клетки. Интересно.
— Аз…
— Е, добре, тогава остави мисленето на мен. Ще отидеш на лекар, за да се уверим, че всичко тук вътре е наред. Ще се оженим и следващата пролет ще имаме бебе.
— Да се оженим? Харпър, хората не бива да се женят само защото…
Той стоеше, облегнал се на работната маса, но въпреки това й се струваше заплашително надвесен над нея.
— В моя свят, където небето е синьо, хората, които се обичат и създават деца, се женят. Може би се случва малко по-рано, отколкото беше заложено в предварителния ни план, но ще се наложи да направим промени.
— Значи вече сме имали план?
— Аз имах. — Протегна ръка, приглади косите й и закачливо ги подръпна. — Искам да живея с теб. Знаеш го. Искам бебето. Ще направим каквото трябва и всичко ще бъде наред.
— Значи ми заповядваш да се омъжа за теб.
— Според плана ми, трябваше да ти направя романтично предложение, което да бъде следващата крачка. Но тъй като събитията ме изпревариха, а и бременността е засегнала умствените ти способности, ще постъпим така…
— Дори не си разстроен.
— Не, не съм. — Замълча, навярно за да си даде сметка какво чувства. — Само съм поизплашен, смаян… Господи, Лили страшно ще се зарадва! По-малко братче или сестриче, което да тормози. Почакай, докато кажа на братята си, че ще стават чичовци. И на мама, че ще става…
— … баба — довърши Хейли и кимна, изпитвайки леко задоволство, че най-сетне в очите му бе проблеснало съмнение. — Как мислиш, че ще приеме тази новина?
— Скоро ще разбера.
— Просто не мога да понеса всичко това! — Хейли притисна длани към слепоочията си, сякаш така световъртежът щеше да изчезне. — Дори не зная какво чувствам. — Отпусна ръце в скута си и го прониза с поглед. — Харпър, не мислиш ли, че е грешка?
— Нашето бебе не е грешка. — Притегли я в прегръдката си и усети учестеното й дишане, докато се бореше с напиращите сълзи. — Но е страхотна изненада.
Осемнадесета глава
През останалата част от деня Харпър се луташе като в сън. Трябваше да обмисли, реши и планира толкова неща. Първите стъпки му бяха кристално ясни, както началните етапи на всяка кръстоска.
Щеше да заведе Хейли на лекар, за да се уверят, че всичко с нея и бебето е наред. Щеше да започне да чете за ембриони, развитие на плода в утробата и прочее, за да добие представа за процеса, да знае какво се случва там вътре.
Щяха да се оженят възможно най-скоро, но не толкова прибързано, че да е сдържана и практична сватба, организирана надве-натри. Не искаше това за Хейли, а като се замислеше — и за себе си.
Държеше да се оженят в Харпър Хаус. Сред градините, за които така старателно се грижеше, в сянката на къщата, в която бе отраснал. Там искаше да се врече във вечна вярност не само на Хейли, а и на Лили, и на нероденото си дете, което сега бе голямо колкото оризово зърно.
Това беше желанието му и целта, към която несъзнателно се бе стремил през целия си живот. Никога не се бе замислял, но сега беше така сигурен, както в собственото си име.
Хейли и Лили щяха да се настанят в неговата къща. Щеше да поговори с майка си за разширяване, без да се наруши традиционният облик.
Трябваше да има повече място за децата, помисли си той, за да могат да отраснат в Харпър Хаус, сред градините и горите. И историята на имението да означава за тях толкова много, колкото за самия него.
Виждаше всичко това съвсем ясно. Единственото, което му бе трудно да си представи, беше детето, в чието създаване бе участвал.
Колкото оризово зърно? Как е възможно нещо толкова мъничко да е толкова значимо? И вече толкова обичано?
Но имаше една стъпка, която трябваше да предприеме преди всичко останало.
Откри майка си в градината, заета да добавя нови астри и хризантеми в една от лехите си.
Работеше с тънки памучни ръкавици, захабени от няколко сезона. Памучният й панталон беше с отрязани крачоли, чийто тъмносин цвят вече едва се забелязваше под пластовете кал. Краката й бяха боси и само бе нахлузила платнени чехли.