Като дете я бе смятал за неуязвима жена със свръхестествени способности. Знаеше всичко, дори това, което той би предпочел да не знае. Имаше всички отговори, които му бяха нужни. Прегръщаше го, а понякога и го близваше по бузата, срещу което Харпър все още се съпротивляваше.
Ала най-важното бе, че винаги можеше да разчита на нея. В най-щастливите и най-трудните мигове тя бе неотлъчно до сина си.
Сега беше негов ред.
Роз вдигна глава, когато усети присъствието му, и нехайно плъзна ръка по челото си. Изглеждаше поразително красива с козирката над очите и ведрия израз на лицето си.
— Беше чудесен ден — възкликна тя. — Реших да се възползвам още малко и да поразкрася тази леха, защото вечерта ще завали.
Харпър инстинктивно погледна към небето.
— Да, ще напои всичко.
— Чул те господ. — Тя примигна от слънцето, докато се взираше в лицето му. — Я, много си сериозен! Поседни тук, че вратът ми ще се схване.
Харпър приклекна и едва отрони:
— Трябва да ти кажа нещо.
— Разбирам, обикновено в такива случаи изражението ти е толкова сериозно.
— Хейли е бременна.
Роз остави лопатката бавно и внимателно.
— Така значи.
— Узнала го е едва днес. Мисли, че е във втория месец. Усещала е симптомите… предполагам, че така се наричат, но не им е обръщала внимание покрай всичко, което се случи.
— Разбирам. Добре ли е тя?
— Малко разстроена, малко изплашена, бих казал.
Роз протегна ръка, свали слънчевите му очила и го погледна в очите.
— А ти как го приемаш?
— Все още не мога да повярвам. Обичам я, мамо.
— Зная. Но радваш ли се?
— Изпитвам смесени чувства. Едното от тях е радост. Знам, че не си очаквала нещата в живота ми да се развият по този начин.
— Харпър, няма значение какво очаквам или искам аз. — Внимателно отдели една астра и я постави във вече подготвената дупка. Ръцете й сръчно отъпкваха почвата, докато говореше. — Важното е какво искате ти и Хейли. Важното е онова малко момиченце и детето, което сте създали.
— Искам да се оженя за Хейли и да направя Лили своя дъщеря, законна. Искам това бебе. Знам, че изглежда като с магическа пръчица — хоп! — и се превръщаме в семейство, но… Не плачи. Моля те, не плачи!
— Имам право да си поплача, когато моят първороден син ми казва, че ще ставам баба. Имам пълното право да пролея няколко сълзи. Къде е кърпата ми, по дяволите?
Той я издърпа от задния й джоб и й я подаде.
— Трябва да поседна за минута. — Отпусна се на земята и изтри очите си. — Всяка майка знае, че този ден ще дойде. От мига, в който поеме детето си в ръце. Това не е първата й мисъл, поне съзнателна, но дълбоко в себе си усеща нишката на живота. Циклите в него. Жените ги познават. Както и градинарите. — Тя разпери ръце, за да го прегърне. — Харпър, ще ставаш татко!
Както често бе правил, той притисна лице към потръпващите й рамене.
— А аз ще ставам баба. За втори път. — Отдръпна се назад и го целуна по бузите. — Обичам онова момиченце, то вече е наше дете. Искам и двамата с Хейли да знаете, че го чувствам като своя внучка. И че се радвам за вас. Въпреки че сте улучили такъв момент, че бебето ви ще се появи през най-натоварения ни сезон.
— Господи, не помислих за това! — усмихна се Харпър.
— Е, прощавам ви. — Роз се засмя и свали ръкавиците си, за да усети допира на ръцете му. — Направи ли й предложение?
— Да. По-скоро й казах, че ще се оженим. Не ме гледай укорително.
Веждите й останаха повдигнати, а изразът на очите — леденостуден.
— Точно това заслужаваш.
— Ще се погрижа за всичко. — Харпър сведе поглед. После повдигна ръцете й една по една към устните си. — Обичам те, мамо. Ти винаги вдигаш летвата твърде високо.
— Коя летва?
Той отвърна на съсредоточения й поглед.
— Не бих се обвързал с жена, която обичам и уважавам по-малко от теб.
Очите й отново се насълзиха.
— Тази кърпа няма да ми е достатъчна.
— Ще й дам най-доброто, което имам. За начало искам пръстените на баба. Годежния пръстен и венчалната халка на баба Харпър. Ти каза, че когато реша да се оженя…
— Това е моето момче. — С присвити устни тя леко го целуна. — Това е мъжът, когото съм възпитала. Ще ти ги донеса.
Но как би направил предложение за брак! Ето още нещо, за което никога не се бе замислял. Специална вечеря и вино? Скромен пикник? Гигантски надпис „Ще се омъжиш ли за мен?“ на таблото за резултата по време на мач?
Нима въображението му не можеше да роди нищо друго?
Реши, че е най-добре да го направи сред обстановка, която допада и на двамата.
Затова я заведе на разходка в градината привечер.