През двайсетте минути, докато пътувахме насам, тя беше логична и овладяна, но сега е бледа като тежко болна и изглежда едновременно ужасена и ядосана. Забелязвам емоциите в зелените й очи и долавям терзанията й в забележката, която направи по време на пътуването. Каза, че за последен път говорила с Джейми преди шест месеца и я обвинила, че я е въвлякла в нещо нередно по егоистични причини. Попитах в какво я е въвлякла Джейми.
— В защитаването на хора и спасяването им чрез превръщането на лъжите в истини, защото самата тя го прави със себе си. Само така се чувства удобно — каза Луси. — Имам чувството, че Джейми е успяла да се изкатери на висока планина от истина, само за да падне от другата й страна. Предупредих я, защото беше повече от очевидно. Казах й, че прави точно това, но тя продължи.
Чувам как Бентън казва на Марино:
— Давай напред.
— Продължи до следващото опасно ниво — каза Луси, докато вървяхме през бурята и гласът й потрепери леко. — Защо трябваше да го прави? Защо!
— Имала ли е някакви проблеми? — пита Марино един от полицаите. — Лични проблеми, финансови затруднения, нещо подобно?
— Не.
— Обзалагам се, че просто е отишла някъде, може би да разгледа забележителностите, и не е споделила с никого.
— Не е типично за нея — намесва се Луси. — В никакъв случай.
— Може би си е забравила телефона или батерията й се е изтощила. Знаеш ли колко често се случва това?
— Джейми не ходи да зяпа шибани забележителности — изсумтява Луси.
Марино избърсва мокрото си лице с ръкава си. Очите му се стрелкат нервно наоколо. Личи си, че е изключително разстроен, макар да го крие с нетърпението и грубостта си. Вратата на асансьора се отваря и всички се натъпкваме вътре, с изключение на Бентън и Луси. Ченгетата продължават да ни предлагат различни сценарии, за да заличат нарастващата ни тревога.
— Вероятно е добре. Постоянно се случва. Някой, който не живее в града, ти идва на гости, а после не го чуваш известно време и започваш да се тревожиш.
Ченгетата са патрулни полицаи и за тях това е обикновена проверка — може би по-драматична от обичайното, с повече хора, при това официални лица, но все пак проверка. Много често се случва, особено по това време на годината — в разгара на туристическия сезон. Някой се обажда на 911 и настоява да проверят негов приятел или роднина, който не си вдига телефона и не се е обаждал от известно време. В деветдесет и девет процента от случаите няма абсолютно никакво основание за тревога. А и в другия един процент няма нищо трагично. Рядко се оказва, че човекът е мъртъв.
— Влизам с теб — казва ми Луси.
— Трябва да вляза първа.
— И аз идвам.
— Не веднага.
— Трябва — настоява Луси. Бентън я прегръща.
Той ще попречи на Луси да се втурне нагоре по стълбите и да се опита да нахлуе в апартамента.
— Ще ти се обадя веднага щом вляза — обещавам на племенницата си. Вратата на асансьора се затваря.
Асансьорът от излъскано старо дърво и полиран месинг се понася нагоре. Обяснявам на полицаите, че никой не се е чувал с Джейми Бъргър, а тя не е дошла в Савана, за да гледа забележителности. Не е тук на почивка. Може да няма нищо сериозно и се надявам да е така. Но е нетипично за нея, а и я очаквахме в службата на доктор Дънгейт днес, но тя не се появи и не се обади. Добавям, че е трябвало да повикат линейка и е най-добре да го направят сега. Още докато говоря, осъзнавам, че се повтарям, а двамата полицаи, доста млади, си имат собствена теория, за това какво става.
Очевидно смятат, че Марино живее с жената, която не си вдига телефона и не се обажда на никого. Защо иначе да има ключ оттук? Вероятно става дума за семейна разправия, за която никой не желае да говори. Обяснявам им, че Джейми е известна прокурорка от Ню Йорк, макар и бивша, и, че имаме причини да се тревожим за безопасността й.
— Кога я видяхте за последен път? — пита Марино едно от ченгетата.
— Снощи.
— И нямаше нищо необичайно?
— Да.
— Всички се разбираха чудесно?
— Да.
— Не сте се карали?
— Не.
— Може би дребен спор?
— Не.
— Незначителна разправия?
— Нищо подобно.
— Има необичайни обстоятелства — намесва се Чанг в мига, когато асансьорът спира, и не му остава достатъчно време за обяснения.
Няма да споменаваме Катлийн Лоулър, нито да съобщаваме, че може би е била отровена. Не възнамерявам да давам информация за Лола Дагет или убийствата „Менса“, нито да споделям, че Дон Кинкейд, която беше в държавна болница за психичноболни, е практически мъртва и сигурно също е била отровена. Няма да коментирам, че снощи една жена на колело се появи и достави суши, което Джейми май не беше поръчвала. Не искам да говоря и да обяснявам, нито да размишлявам и да си представям. Нервна съм, и в същото време вече знам какво ни очаква. Излизаме от асансьора и забързваме по коридора. Марино отключва тежката дъбова врата.