— Джейми? — прогърмява мощният му глас. Веднага забелязвам, че алармата й не е включена. — Мамка му! — изръмжава той, когато вижда същата зловеща подробност. Загарялото му лице се зачервява и изпотява. — Тя винаги включва алармата. Дори когато е тук. Хей! Джейми! Тук ли си? Мамка му!
Кухнята изглежда точно като снощи, с изключение на един флакон с хапчета против киселини, който го нямаше, когато миех чиниите и прибирах храната. Голямата кафява чанта на Джейми не е на облегалката на стола, където я закачи, когато се появи с храната от „Броутън и Бул“. Чантата й е на коженото канапе във всекидневната, а съдържанието й е разпиляно по масичката за кафе. Не спираме да погледнем дали нещо липсва и какво е търсила. С Чанг следваме Марино по коридора, който води към спалнята.
През отворената врата виждам широко легло с табли и смачкани зелено-кафяви завивки. Джейми е с виненочервен халат, който е разтворен и усукан. Лежи по корем. Краката й са обърнати настрани, ръцете и главата й висят от леглото. Позата й не говори за човек, който е умрял насън, а е сходна с тази на Катлийн Лоулър, сякаш последният им миг е бил болезнена агония. Лампите до леглото светят, а завесите са спуснати.
— Мамка му — изругава Марино. После промълвява: — Господи!
Приближавам се до нея и усещам миризмата на прегорели плодове и торф.
По нощното шкафче е разлято уиски. До локвичката има празна чаша, а наблизо — празна поставка за безжичен телефон.
Докосвам шията на Джейми, за да проверя за пулс. Но тя е студена и вкочаняването е напреднало. Вдигам очи към Чанг, а после — към едно от ченгетата, което влиза в стаята.
— Веднага ще се върна — казва Чанг. — Трябва да взема някои неща от колата.
Ченгето се вторачва в увисналия от леглото труп. Приближава се и изважда радиостанцията от колана си.
— Стой там и не докосвай нищо — нарежда му Марино с предупредителен поглед.
— Хей, успокой се.
— Нищо не разбираш — избухва Марино. — Няма никаква шибана причина за присъствието ти тук. Не знаеш нищо, така че се разкарай.
— Господине, трябва да се успокоите.
— „Господине“? Да не съм някой шибан рицар? Не ме наричай „господине“!
— По-кротко — казвам му. — Моля те.
— По дяволите! Не мога да повярвам. Мили боже! Какво е станало, по дяволите?
— Трябва да ограничим достъпа до нея колкото е възможно повече — казвам на полицая. — Не знаем с какво точно си имаме работа. — Той се отдръпва с няколко крачки и застава до вратата.
Марино се вторачва в трупа, после отмества очи. Лицето му е силно зачервено.
— Имате предвид, че може да е нещо заразно? — пита полицаят.
— Не знам, но е по-разумно да не се приближавате и да не докосвате нищо.
Оглеждам внимателно трупа, но не виждам нищо, което да ми подскаже нещо. А липсата на каквото и да било определено ми говори.
— Луси и Бентън не трябва да влизат тук — казвам на Марино. — Луси не трябва да вижда това.
— Мамка му! По дяволите!
— Можеш ли да излезеш навън и да се увериш, че тя няма да се опита да влезе? Вратата на апартамента трябва да е затворена и заключена.
— Господи! Какво може да е станало, по дяволите? — повтаря той с разтреперан глас, а очите му са зачервени и блестят диво.
— Моля те, иди да заключиш вратата — нареждам му отново. После се обръщам към полицая, който е с къса червена коса и тъмносини очи. — А вие кажете на партньора си да остане навън. Не можем да направим нищо и не трябва да докосваме нищо. Смъртта е подозрителна, и това е местопрестъпление. Мисля, че става въпрос за отрова, и трябва да спрем веднага, докато нищо друго не е пипано. Предпочитам да не сте тук, защото не знам с какво си имаме работа — повтарям. — Но вие трябва да останете тук с мен.
Марино излиза от стаята и стъпките му отекват по дюшемето.
— Защо мислите, че това е местопрестъпление? — пита червенокосият полицай и се оглежда наоколо, но не помръдва от прага.
Няма желание да се доближи до трупа след всичко, което казах. А и никак не му се иска да стои в стаята.
— Освен чантата й в другата стая — добавя той. — Ако е пуснала в апартамента някого, който я е обрал, сигурно го е познавала. Как иначе би могъл да проникне в кооперацията?