— Въпросът е откъде се е сдобила с марките — казвам.
— Дон получила писмо от Катлийн Лоулър вчера следобед — отговаря Бентън. — Дъглас не искаше да потвърди, че марките са били в него, но фактът, че въобще ме уведоми за писмото, говори достатъчно.
— На листове с декорация ли е било написано? — питам.
— Не ми каза.
— Споменава ли нещо за подкуп? Или за презрителни забележки, вероятно за мен?
— Дъглас не навлезе в такива подробности.
— Разчетох отпечатъци от писане по някои от листовете в килията на Катлийн. Стори ми се саркастично и е разбираемо, ако тя е смятала, че аз съм й изпратила листовете, които приличат на евтини остатъци — нещо, което не съм искала.
Спомням си презрителните забележки на Катлийн относно хората, които изпращат боклуците си на затворничките.
— Смятала е, че искам да я подкупя с подобен мизерен подарък — продължавам. — Само че подаръкът не е от мен. Фалшивото писмо, вероятно придружаващо листовете и марките, е било изпратено в Савана на двайсет и шести юни, а това означава, че Катлийн е имала предостатъчно време да изпрати марките на Дон.
— Изглежда, го е направила, но Дъглас не навлезе в подробности, а и не те спомена — отговаря Бентън. — Макар аз да бях съвсем ясен относно очевидно подправените документи и нечия кампания с цел да те натопи.
— Случайност — отсъждам. — Майка й изпраща марки, за да могат да си пишат, без да има представа, че лепилото на гърба им е отровено. Но Катлийн е била прекалено голяма егоистка, за да изпрати хубавите марки на дъщеря си.
— Какви хубави марки? — намръщва се Марино.
— В килията си имаше съвременни марки от четирийсет и един цента. Но не е искала да ги подели с нея. Само онези, които наричаше „боклуци, които хората вече не желаят“. Онези, които е смятала, че са от мен.
— Ето докъде води скъперничеството. Дава дъщеря си на непознати хора и трийсет и две години по-късно я заразява с ботулизъм — казва Марино.
Бентън изхвърля преварените спагети в боклука и казва:
— Извинявай. — Наистина хич не го бива в кухнята. — Май не беше много добра идея да мия марулите с гореща вода.
— Трябва да вариш марулите поне десетина минути, за да унищожиш ботулина, който е устойчив на високи температури — уведомявам го.
— Значи си съсипал салатата напразно — щастливо му се ухилва Марино.
— Ако Дон не е била набелязаната жертва, това ни говори нещо — заявява Бентън.
— Не марките са отровили Катлийн. Изглежда, че изобщо не ги е докосвала, а това също ни говори нещо — обажда се Марино.
Връщаме се в трапезарията, където Луси работи на компютъра си и е извършила единственото действие, което счита за престъпление.
Хартия. Луси не вярва в разпечатки, но информацията е прекалено богата. Образи, данни от охранителната фирма, сложни търсения. Племенницата ми иска да ни улесни и изпраща файловете към принтера в съседната стая.
— Изглежда, храната е причинила смъртта й, нали? Пилето, спагетите и сиренето, а не марките — казва Марино и сяда. — Всъщност, може би е извадила късмет, че е умряла и не е научила, че дъщеря й е облизала три от марките, за да ги залепи на писмото до адвоката си. Колко ботулин може да се сложи на три марки?
— Около триста и петдесет грама са достатъчни да убият всички на планетата — отговарям.
— Сериозно ли?
— Следователно, ако се сложи съвсем малко върху марките, се създава мощна отрова, която причинява бърза поява на симптомите — добавям. — Предполагам, че в рамките на няколко часа Дон Кинкейд се е почувствала много зле. Ако Катлийн беше използвала марките, когато ги е получила, нямаше да мога да я разпитам, защото щеше да е мъртва.
— Може би това е била идеята — казва Бентън.
— Не знам — отговарям. — Но се чудя.
— Не марките са я убили, а това е странно — намесва се Луси и ни раздава разпечатки. — Някой й изпраща отровени марки, но не изчаква тя да ги използва. Защо? Все някога е щяла да ги използва и да умре.
— Това навежда на мисълта, че този, който ги е изпратил, не работи в затвора — отбелязва Бентън. — Ако не си имал достъп до Катлийн и нещата в килията й, можеш да предположиш, че марките не са били достатъчни, тъй като не знаеш, че тя не ги е използвала. Затова убиецът решава да опита отново.
— Марките определено са достатъчни — отбелязва Марино.