Дон Кинкейд е повече от заподозряна. Беше призната за виновна по няколко обвинения, включително и предумишлено убийство и опит за убийство. Но не казвам и дума.
— А после онова, което се случи с ръката й — изсумтява Катлийн, вдига дясната си ръка и приковава очи в мен. — Онези технологии, с които работи, наноуреди и какво ли не още… Сега вече е инвалид, тъй като изгуби един пръст и не може да използва ръката си. Струва ми се, че тя вече си получи наказанието. Предполагам, че това те кара да се чувстваш зле. Да осакатиш някого.
Дон не изгуби пръст. Изгуби само връхчето му и някои сухожилия пострадаха, но хирургът й смята, че дясната ръка ще възстанови напълно функциите си. Пропъждам зловещите образи от ума си. Грозния черен квадрат, където бе прозорецът, вятърът, нахлуващ през него, светкавичното движение в мрака и ледения въздух, когато нещо ме удари силно в гърба. Спомням си как изгубих равновесие, когато замахнах с фенера и усетих как той се удря в нещо твърдо. После лампите в гаража светнаха, а Бентън бе насочил пистолета си към млада жена с огромно черно палто, просната по корем на пода. Яркочервени капки кръв около отрязаното връхче на показалеца с бял френски маникюр и кървавият стоманен нож, който Дон Кинкейд се бе опитала да забие в гърба ми.
Почувствах се лепкава и усетих миризма на кръв, сякаш бях минала през облак от нея. Припомних си разказите на ветерани от Афганистан, станали свидетели на взривяването на свой боен другар. В един миг той е там, а в следващия е червена мъгла. Когато ръката на Дон Кинкейд се плъзна по острото като бръснач острие на инжекционния нож, докато той съскаше с компресиран въглероден двуокис под налягане петдесет и пет атмосфери, бях опръскана с кръвта й и се чувствах омазана с нея от глава до пети. Не поправям Катлийн Лоулър, не излагам и най-дребния факт, защото знам кога ме лъжат и подмамват. Мислите ми непрестанно се връщат към онова, за което ме предупреди Тара Грим. Че Катлийн ще се прави, че не поддържа връзка с дъщеря си, макар двете да са много близки.
— Май разполагате с доста подробности — отбелязвам. — Сигурна съм, че двете поддържате връзка.
— Няма такова нещо. Не възнамерявам да поддържам връзка — възразява Катлийн и поклаща глава. — Нищо добро няма да излезе, особено като се имат предвид неприятностите, в които се е забъркала. Нямам нужда от повече проблеми. Научих всичко това от новините. Имаме ограничен достъп до интернет в компютърната лаборатория и вестници и списания в библиотеката. Работех там, преди да ме преместят тук.
— Звучи като добро място за теб.
— Директор Грим не смята, че хората се рехабилитират, като ги лишаваш от информация — заявява тя, сякаш смята, че директорката ни подслушва. — Ако не знаем какво става в света, как можем отново да заживеем в него? Разбира се, тук няма рехабилитация — добавя тя, като посочва „Браво“. — Това е склад, гробище, място, където да изгниеш — изсумтява Катлийн, без да й пука кой ни слуша. — Какво искаш от мен? Нямаше да си тук, ако не искаш нещо. Няма значение кой е предложил посещението. И бездруго това бяха адвокатите — казва тя и се вторачва в мен като змия, готова да нападне. — Не вярвам, че си дошла само за да ме зарадваш.
— Чудя се кога най-после си видяла дъщеря си за първи път — отговарям.
— Родена е на осемнайсети април 1979 година. Видях я за първи път, когато навърши двайсет и две.
Катлийн започва да рецитира историята, сякаш я е репетирала предварително. От нея вече лъха студенина — не прави опити да се държи дружелюбно.
— Беше малко след единайсети септември. Януари 2002. Тя каза, че пожелала да ме намери донякъде заради терористичното нападение. А също и след смъртта на онези хора в Калифорния, при които се озовала, след като я прехвърляли от семейство на семейство като горещ картоф. Животът е кратък. Дон го повтори няколко пъти, когато се видяхме за първи път. Каза, че мислела за мен, откакто се помни. Чудела се коя съм и как изглеждам. Осъзнавала, че няма да намери мир и спокойствие, докато не открие истинската си майка — продължава Катлийн. — И ме откри. Точно тук, в затвора, но не заради присъдата, която излежавам в момента. Тогава ставаше дума за наркотици. Бях навън за известно време, а после се върнах тук. Чувствах се адски гадно и бях безумно отчаяна, защото всичко е толкова безнадеждно и несправедливо. Ако нямаш пари за адвокати или не си прочута, защото си извършила нещо наистина ужасяващо, никой не се интересува от теб. Натикват те в склада и забравят за теб. И аз бях складирана тук, а един ден, съвсем неочаквано — никога няма да забравя изненадата си — ми съобщават, че млада дама на име Дон Кинкейд иска да дойде тук чак от Калифорния, за да ме посети.