— Преди имейлите пишехме писмата на хартия — казва тя. — Той винаги ми пишеше на листове с редове, сякаш е още ученик. Това беше в началото на деветдесетте години. Джак работеше при теб в Ричмънд и постоянно беше нещастен. Пишеше ми, че ти имаш нужда от здраво чукане, защото си незадоволена луда кучка, и ако някой просто те изчука едно хубаво, може би ще промени проклетия ти характер. Очевидно той и онзи детектив по убийствата, с когото сте работили навремето, са се шегували за това в моргата и на местопрестъпленията. Майтапели се, че си била в Хладилника прекалено дълго и с прекалено много трупове, затова имаш нужда от някого, който да те затопли. Някой трябвало да ти покаже какво е да си с мъж, чийто кур още може да се надърви.
Пийт Марино беше детектив по убийствата в Ричмънд, когато бях там, и сега разбирам защо не съм виждала писмата. Сигурно са във ФБР. Бентън е анализатор на информацията и криминален психолог в бюрото в Бостън и знам, че е чел имейлите, разменяни между Катлийн и Джак. Бентън ми разказа накратко съдържанието им; не се съмнявам, че е прочел и писаните на хартия писма. И не би искал да видя онова, което Катлийн Лоулър ми описа току-що. Не би искал да узная за жестоките забележки на Марино по мой адрес и подигравките му зад гърба ми. Бентън би ме защитил от всичко болезнено с оправданието, че няма да спечеля нищо, ако го науча. Спокойна и хладнокръвна съм. Няма да реагирам. Няма да доставя удоволствие на Катлийн Лоулър.
— Е, най-после сме тук. Най-после те гледам — казва тя. — Великата шефка. Голямата работа. Легендарната Кей Скарпета.
— И ти си нещо като легенда за мен — отвръщам спокойно.
— Той ме обичаше повече, отколкото някога е обичал теб.
— Не се съмнявам, че е така.
— Аз бях любовта на живота му.
— Не се съмнявам и в това.
— Той те мразеше страхотно — казва тя злобно.
Колкото по-спокойна съм аз, толкова повече побеснява Катлийн.
— Според Джак ти въобще не си имала представа колко си проклета с хората, а ако се погледнеш в огледалото, си щяла да разбереш защо нямаш приятели. Той те наричаше доктор Права, а Джак беше доктор Грешка. И ченгетата бяха детектив Грешка или полицай Грешка. Всички освен теб грешали. „Грешиш, Джак, трябва да го направиш по този начин. Грешиш, Джак!“ — продължава тя с неприкрито удоволствие. — Вечно си му натяквала какво да прави и как да го направи по твоя начин. Той ми се оплакваше, че за теб целият свят е съдебна зала или местопрестъпление.
— Да, той негодуваше срещу мен от време на време. Това не беше тайна — отвръщам кротко.
— Да, със сигурност негодуваше.
— Никой никога не е твърдял, че е лесно да се работи с мен.
— Хора като теб не се издигат до височайшето си положение, улеснявайки останалите. Те ги тъпчат, изритват ги от пътя си и ги унижават без причина.
— Никога не съм правила подобно нещо. Жалко, ако той наистина е мислел така.
— Винаги обвиняваше теб, ако нещата не вървяха добре.
— Да, така беше.
— Но абсолютно никога не обвиняваше мен.
— А вие обвинявате ли го за случилото се с вас? — питам.
— Джак беше само на дванайсет години, но не беше момче. Повярвай ми, със сигурност не беше. Той започна всичко. Следваше ме навсякъде. Измисляше си поводи, за да говори с мен, да ме докосва, да ми казва колко е влюбен в мен. Случват се такива неща.
Да, случват се, мисля си. Дори когато в никакъв случай не би трябвало да се случат.
— Разбиха му сърцето, когато ме отведоха с белезници, а по-късно, когато трябваше да ме гледа в съда, това едва не го уби — заявява тя. Враждебността й към мен изчезва така светкавично, както се бе появила. — Разделиха ни, съсипаха ни. Но не и душите ни. Все още имахме душите си. Джак ти се възхищаваше. Досадно ми бе да слушам за това, но той наистина те уважаваше. Проблемът при Джак беше, че той никога не изпитваше само едно чувство към хората. Ако те обича, в същото време те и мразеше. Ако те уважава, в същото време те и презираше. Ако иска да е с теб, бягаше. Ако те намери, веднага те изгубваше. А сега вече го няма.
Катлийн поглежда ръцете в скута си, а оковите й потропват по пода, когато раздвижва крака. Разтреперва се. Лицето й е зачервено. Всеки момент ще се разплаче.
— Трябваше да кажа всичко това. Знам, че не беше приятно — казва тя, без да ме погледне.
— Разбирам.
— Надявам се, че няма да ме зарежеш заради това. Бих искала да продължа да поддържам връзка с теб.
— Човек трябва да излее чувствата си.
— Не знаех как ще се чувствам, след като мине известно време от смъртта му — промълвява тя, все още вторачена в пода. — Почти не мога да го осъзная. Той не е част от живота ми сега, но в миналото беше. Той е причината да съм тук. А сега причината я няма, но аз съм си още тук.