— Съжалявам.
— Чувствам се толкова празна. Това е думата, която непрестанно ми идва наум. Празна. Като огромен паркинг, безлюден и гол.
— Знам, че е болезнено.
— Защо хората просто не ни оставиха на мира! — Тя вдига зачервените си, пълни със сълзи очи. — Не се наранявахме взаимно. Ако ни бяха оставили на мира, всичко това нямаше да се случи. Кого наранявахме? Никого. Хората нараниха нас.
Не проговарям. Нямам какво да кажа.
— Е, надявам се останалата част от престоя ти в Савана да е продуктивна.
Думите й прозвучават доста странно.
Мейкън минава покрай прозорците от двете страни на стоманената врата, за да се увери, че всичко е наред. Катлийн не го поглежда, но знам, че усеща присъствието му.
— Радвам се, че дойде и имахме възможност да си поговорим. Радвам се, че адвокатите отвориха тази врата за нас. Благодарна съм за снимките и всичко друго, което би ми дала — добавя тя.
Това също звучи странно, сякаш има предвид нещо съвсем различно от това, което казва. Катлийн изчаква Мейкън отново да изчезне от погледите ни.
Бръква под бялата си униформена риза и изважда нещо от сутиена си. Плъзва по масата към мен сгънато парченце хартия.
6
От дъбовете и палмите в края на паркинга капе вода. Усещам мириса на дъжд и нежното ухание на цветчетата, обсипали земята като пъстри конфети. Въздухът е тежък и горещ, а слънцето пече безмилостно през тъмните облаци на запад. Качвам се в буса, почти учудена, че никой не ме спира.
Когато ме изведе от „Браво“ на още мокрия от бурята тротоар, Мейкън не даваше вид, че нещо не е наред, но не му вярвам. Не мога да си представя, че той или някой друг, може би самата директорка, не са наясно, че Катлийн Лоулър ми е предала тайно бележка. Но на контролния пункт, където сканираха ръката ми под ултравиолетова лампа, за да видят отпечатаната върху кожата ми парола — „сняг“, никой не каза нищо. Само Мейкън ми благодари, че съм дошла, сякаш посещението ми в затвора за жени е някаква услуга. Казах му, че Катлийн се страхува за безопасността си, а той се усмихна и ме увери, че затворничките обичат да лъжат. Добави, че била преместена тук, точно за да осигурят безопасността й. Сбогувах се и тръгнах.
Заключавам, че първоначалното ми подозрение е правилно. Може би разговорът ми с Катлийн е бил записан, но само звуково — не и от видеокамера. В противен случай, когато тя безмълвно ми подаде бележката, надзирателите щяха да забележат. И със сигурност щяха да ме отведат отново в кабинета на директорката и да ме принудят да предам сгънатото листче, което сега усещам да прогаря задния ми джоб. А и знам, че Катлийн не би ми предала нищо, ако се тревожи, че може да я заловят. Изпитвам нарастващо подозрение, че тя е част от манипулация, много по-коварна и подла, отколкото си представях. Още не съм готова да призная, че ме е победила, но осъзнавам, че това е съвсем възможно.
Изваждам бележката и оглеждам паркинга, за да се уверя, че наоколо няма никой, който да ме наблюдава. Виждам закритите с мрежи тесни прозорци на сините постройки с метални покриви и административната сграда от червени тухли, от която току-що излязох. От мокрия асфалт се издига пара и нахлува в буса през отворения прозорец. В другия край на претъпкания паркинг забелязвам черен мерцедес комби, който прилича на катафалка. Двигателят му не работи; в него седи жена и говори по мобилен телефон. Адски горещо е да седиш в кола, без климатикът да работи, а прозорците са открехнати. Тя май не ми обръща никакво внимание, но аз съм притеснена и неспокойна. Смятам, че на този етап имам основателна причина да се притеснявам.
Откакто Бентън ме закара на летище „Логан“ рано тази сутрин, имам чувството, че ме наблюдават и манипулират, но не разполагам с никакви доказателства за това. Чувството бе подсилено и от други странни неща. Абсурдният бус, мърляв и миризлив, с жабка, пълна със салфетки и брошури. На няколко пъти се опитах да звънна на Брайс, за да се оплача. Оставих му съобщение, че не мога да повярвам, че известна компания за коли под наем може да държи подобно нещо и да го предлага на хората. Но той така и не ми върна обаждането. Цял ден не успях да се свържа с него, сякаш офис мениджърът ми ме избягва. После и странната информация, която ми дадоха. А сега това.
Приглаждам бялото листче, сгънато няколко пъти. Със синя химикалка е написан телефонен номер, който отначало ми се струва познат. Внезапно подскачам стреснато. „Използвай обществен телефон“, пише в бележката. Няма нищо друго. Само печатните букви и номерът на мобилния на Джейми Бъргър. Късният следобед е тъмен. Отново започва да вали. Дъждът тропа по металния покрив на буса. Пускам чистачките. Те оставят мазни следи, докато се движат бавно по стъклото. Изваждам чантата си изпод седалката. Виждам как черният мерцедес излиза от паркинга и забелязвам лепенката на задната му броня: „Гмуркач от флота“. Изпитвам странно чувство и осъзнавам защо.