Някой е ровил в чантата ми. Така мисля. Не, сигурна съм. Припомням си какво направих, когато пристигнах тук преди няколко часа. Изпратих съобщение на Бентън и прибрах телефона в задния джоб на чантата, където винаги си държа портфейла, значката, ключовете и други ценни вещи. Сега телефонът е в страничното отделение. Колко просто и безопасно е да претърсиш буса, докато аз съм в затвора. Ключовете ми бяха у надзирателите, а аз бях заключена в „Браво“, където говорех с Катлийн. Но не мисля, че някой може да е намерил нещо важно. И телефонът, и лаптопът ми са заключени с пароли, така че никой не би могъл да проникне в тях, а не се сещам за друго, което би имало значение. Какво ли може да са търсили? Вероятно папки със случаите ми. Или пък нещо, което показва, че съм дошла тук днес по причини, различни от тези, които обясних на Тара Грим. Отключвам си телефона.
Първият ми импулс е да звънна на племенницата си, Луси, и да я питам направо дали поддържа връзка с Джейми Бъргър. Възможно е Луси да разполага с информация, която да ми подскаже какво става и в какво съм се замесила, но не мога да се принудя да го направя. Луси не е говорила за Джейми, откакто се видяхме за последен път преди около шест месеца, и все още не ми е казала, че са скъсали, макар да съм убедена в това. Племенницата ми нямаше да се премести от Ню Йорк в Бостън, ако нямаше лични причини за това.
Не беше заради парите. Луси не се нуждае от пари. Не вярвам също и да е искала да обогати криминологичния център в Кеймбридж с компютърните си умения, защото започнахме да работим по случаи едва миналата година. Тя няма нужда да работи за мен, нито за центъра. Решението й да се премести по-вероятно е продиктувано от страха от загуба, която е смятала за неизбежна, и е направила това, което винаги вършеше отлично. Избягваше агресивно болката, както и отхвърлянето. Може би е сложила край на връзката им, преди Джейми да успее да го стори, и бързо си е уредила нов живот в Бостън. Племенницата ми има навика да съобщава, че си тръгва, след като вече е изчезнала.
Излизам от затвора по същия път, по който дойдох, и се чудя къде да намеря обществен телефон. В днешно време няма такива на всеки ъгъл, а и не съм сигурна, че изобщо трябва да звъня на Джейми. Бентън се притесняваше, че ме вкарват в капан, и май съм готова да се съглася с него. Но кой? И защо? Може би защитата на Дон Кинкейд. Или пък е по-зловещо. Дон Кинкейд се опита да ме убие, не успя, а сега иска да довърши започнатото. Мисълта профучава през ума ми като леден вятър. Главата ми започва да тупти, сякаш махмурлукът се е завърнал.
Трябва да се отдалеча оттук колкото може по-бързо. Прекалено късно е да тръгна от летището в Савана, но мога да карам до Атланта, където съм сигурна, че мога да хвана полет за Бостън довечера. Но с този проклет бус? Представям си как се разваля по пътя, близо до някое блато в пустошта, и решавам, че е най-разумно да остана в Савана, както бях планирала. „Не прави нищо рисковано. Използвай логиката и решителността си“ — казвам си, докато шофирам в дъжда. Бусът трака оглушително, забавя и ускорява, както си иска, а съсипаните му чистачки замазват стъклото с неприятно скърцане. Главата ме боли като развален зъб, но нямам хапчета, тъй като взех последното сутринта.
Профучавам покрай магазин за пикапи и сервиз за коли. Всичко, което виждам, ми се струва изолирано, недостъпно и зловещо, като че ли светът е под обсада. Не съм виждала друга кола от километри насам и изпитвам мрачно чувство, като че ли ще се случи нещо лошо. Тишина, размазана действителност, усещане за обреченост, което винаги предхожда трагични съобщения. Мислите ми се връщат към Лола Дагет.
Не помня много за убийството на лекаря и семейството му в Савана — само, че е било жестоко. И до днес не е ясно дали престъпникът е бил сам и дали е имал някаква връзка с жертвите. Спомням си, че бях в един хотел в Гринуич, Кънектикът, когато чух за семейството, избито, докато спи, както го описаха в новините. Шести януари 2002 година. Момент, когато се намирах в преходен период. В кариерата, връзката, дома и света преди и след 11 септември. Беше ужасен, потискащ етап. Вечерях в стаята си и гледах вечерните новини. Чух, че убийствата в Савана били извършени от тийнейджърка. Спомням си как младежкото й лице непрестанно се появяваше на телевизионния екран заедно с елегантния дом на жертвите, чиято порта бе украсена с жълта лента за местопрестъпления.