Но пък ако Джейми има интерес към Катлийн и страховитата й дъщеря, Дон, защо не се е свързала с мен? Поглеждам малкото сгънато листче и си напомням, че всъщност току-що го бе направила. После се сещам за кошмарните събития миналия февруари, когато едва не бях убита. Джейми не наруши мълчанието си. Не ми се обади. Не ми изпрати имейл. Не провери как съм. Да, не бяхме особено близки приятелки, но безразличието й бе болезнено и изненадващо за мен.
Прибрах айпада в куфарчето, взех кредитната си карта от портфейла и изскочих от буса. Едри студени капки западаха по главата ми. Вдигнах слушалката на обществения телефон и набрах номера, който Катлийн бе написала на бележката. Джейми Бъргър отговори на второто позвъняване.
7
— Кей Скарпета е — започвам. Но тя ме прекъсва с резкия си глас.
— Надявам се, че ще останеш тази нощ.
— Моля?
Явно ме бърка с някого.
— Джейми, Кей се обажда…
— Хотелът ти е близо до жилището ми — съобщава ми тя.
Звучи, сякаш бърза — не грубо, но хладно и делово. Май няма да ми даде възможност да изрека и дума.
— Настани се и ще отидем да хапнем.
Очевидно Джейми не иска да говори, или може би не е сама. Това е абсурдно. Казвам си, че човек не се съгласява да се срещне с някого, когато не знае за какво става дума.
— Къде? — питам.
Джейми ми дава адрес, който се намира на няколко пресечки от крайречната улица на Савана.
— Очаквам срещата ни с нетърпение — добавя тя. — Ще се видим скоро.
Обаждам се на Луси. В това време от един прашен златист джип излиза мъж със срязани джинси и бейзболна шапка. Той не ми обръща никакво внимание. Минава покрай мен и изважда портфейл от задния си джоб.
— Трябва да те питам нещо — казвам веднага, щом племенницата ми отговаря, като се мъча да не звуча раздразнено. — Знаеш, че никога не съм искала да се меся в личния ти живот или да любопитствам.
— Това не е въпрос — отвръща Луси.
— Колебаех се дали да ти се обадя, но наистина трябва. Явно не е тайна, че съм тук. Разбираш ли за какво говоря?
Обръщам гръб на мъжа с бейзболната шапка, който тегли пари от банкомата до мен.
— Защо си толкова загадъчна? Звучиш, като че ли си в метален варел.
— Говоря от обществен телефон пред оръжеен магазин. И вали.
— Какво, по дяволите, правиш в оръжеен магазин? Какво има?
— Джейми — отговарям, после добавям. — Всичко е наред. Поне доколкото знам.
След дълго мълчание племенницата ми пита:
— Какво става?
По колебанието и тона на гласа й разбирам, че тя не разполага с информация за мен. Не знае, че Джейми е в Савана. Не от Луси Джейми знае, че съм тук и къде съм отседнала.
— Просто искам да се уверя, че не си й споменавала, че ще идвам в Савана — отговарям.
— Но защо да го правя? Какво става?
— Не съм сигурна. Всъщност, точният отговор е, че не знам. Но не си говорила с нея скоро, нали?
— Не.
— А Марино, по някакъв повод?
— Защо му е да го прави? Каква проклета причина може да има, за да й се обажда? — пита Луси, сякаш би било страхотно предателство от страна на Марино, който навремето работеше за Джейми, да говори с нея за каквото и да било. — Да си побъбрят приятелски и да сподели с нея лична информация за това, което правиш ти? Няма начин. Не звучи логично — добавя тя, а ревността й е почти осезаема.
Независимо че племенницата ми е привлекателна и страхотна, тя не вярва, че някога ще бъде най-важният човек за някого. Наричах я „зеленоокото ми чудовище“, защото има най-зелените очи, които някога съм виждала, и понякога е чудовищно незряла, неуверена и ревнива. Не е разумно да я дразниш, когато е в подобно настроение. Хакерството й се удава лесно като отваряне на шкаф и не се притеснява да шпионира хората, нито да им отмъсти за нещо, което приема като престъпление срещу нея или някого, когото обича.
— Надявам се, че той не би дал информация на нея или на някой друг — отговарям.
Иска ми се мъжът с бейзболната шапка да приключи по-бързо с банкомата. Подозирам, че може да подслушва разговора ми.
— Е, ако Марино е казал нещо, скоро ще разбера — добавям.
Чувам как Луси трака по клавиатурата.