— Ще видим — заявява тя. — В имейла му съм. Не. Не виждам нищо до или от нея.
Луси е системният администратор на центъра ни и може да проникне във всяка електронна кореспонденция или файл на сървъра, включително и моите. Може да проникне, където си иска.
— Не и наскоро — добавя тя и си я представям как рови из имейла на Марино. — Не виждам нищо от тази година.
Според нея няма доказателства, че Марино е изпращал имейли на Джейми, откакто двете се разделиха. Но това не означава, че Марино и Джейми не са поддържали връзка по телефона или по друг начин. Той не е наивен. Знае, че Луси може да проникне във всички файлове в центъра. Също така знае, че дори племенницата ми да няма законен достъп, й бездруго ще погледне, ако реши. Ако той е поддържал връзка с Джейми тайно от мен, определено ще се притесня.
— Имаш ли нещо против да го попиташ за това? — предлагам на Луси, като разтърквам слепоочията си.
Тя обаче очевидно има нещо против. Долавям неохотата в гласа й, когато казва:
— Разбира се. Мога да поговоря с него, но той е още в отпуск.
— Тогава прекъсни риболова му, моля те.
Затварям, а мъжът с бейзболната шапка изчезва в оръжейния магазин. Решавам, че все пак не ми е обърнал внимание и не се интересува от мен, а просто съм обзета от параноя. Тръгвам по тротоара покрай железарията и забелязвам същия черен мерцедес с лепенката от флота, паркиран пред аптеката. Малка и претъпкана, без други клиенти, тя ми напомня за селски магазин с рафтове, отрупани с неща като бастуни, медицински чорапи и инвалидни столове. Надписи из цялата аптека обещават изпълняване на рецептата за същия ден и доставка до дома. Оглеждам рафтовете за болкоуспокояващи и се опитвам да разбера защо Джейми Бъргър се интересува от Лола Дагет.
Това, в което не се съмнявам, е, че Джейми е неумолима. Ако Лола Дагет разполага с някаква важна информация, Джейми ще направи всичко възможно, за да се увери, че осъдената убийца няма да я отнесе в гроба си. Не ми хрумва друго обяснение за посещението на Джейми в женския затвор, но не мога да си обясня каква е моята роля и защо. Е, скоро ще откриеш, казвам си и отнасям един флакон „Адвил“ до касата, където не работи никой. След няколко часа ще научиш това, което искаш. Решавам да взема вода и се връщам до хладилната секция. Но вместо вода избирам чай с лед, връщам се до касата и чакам търпеливо.
Възрастен мъж с бяла престилка брои хапчета и изпълнява рецепти. Не виждам никой друг и продължавам да чакам. Отварям адвила, вземам три хапчета и ги гълтам с малко чай. Нетърпението ми нараства.
— Извинете — обаждам се на висок глас.
Аптекарят ме поглежда и вика към някого зад себе си:
— Роби, можеш ли да поемеш касата?
Никой не отговаря, той спира работата си и се приближава.
— Извинете. Май съм останал сам. Явно всички са навън по доставки, или пък е време за почивка. Кой знае? — усмихва се той и взема кредитната ми карта. — Това ли е всичко?
Дъждът е спрял, когато се връщам в буса и потеглям. Забелязвам, че черният мерцедес е изчезнал. Слънцето наднича иззад облаците, а мокрият асфалт блести на ярката светлина. Виждам стария град — ниски тухлени и каменни постройки, простиращи се чак до река Савана, а в далечината на фона на мрачното небе се очертава мостът „Талмидж Мемориал“, който щеше да ме отведе в Южна Каролина, ако пътувах натам. Представям си прекрасни места като Хилтън Хед, Чарлстън, апартамента на Бентън в Сий Пайнс с изглед към океана и старинната къща с пищна градина, която навремето бе моя.
Голяма част от миналото ми е в дълбокия Юг. Настроението ми е носталгично, когато стигам до сивата гранитна митница и общината със златист купол, после до хотел „Хаят Риджънси“ край реката, където са закотвени моторници и лодки. На отсрещния бряг се намира луксозният курорт „Уестин“, а по-надолу кранове, които приличат на гигантски богомолки, се издигат над доковете и складовете. Водата е неподвижна и зелена като стара стъклена бутилка.
Изскачам от буса и се извинявам на момчето, което паркира колите. То е облечено с бяло сако и черни бермуди и има карибски вид. Предупреждавам го за ненадеждното скапано возило и се чувствам задължена да го уведомя, че не бях резервирала точно него. Добавям, че бусът е склонен да излиза от пътя, а и спирачките му са ужасни. После грабвам сака и другите си вещи. Горещ вятър разлюлява короните на дъбовете, магнолиите и палмите. Колите шумолят по паветата като дъжда, който вече спря напълно. Небето се покрива със светлосини кръпки, слънцето залязва и се появяват сенки. Тук, където съм идвала безброй пъти, би трябвало да е желано място за почивка и наслада. Но аз не се чувствам в безопасност. Струва ми се, че нещо ме заплашва. Иска ми се Бентън да е тук. Иска ми се да го бях послушала и да не бях идвала. Трябва да намеря Джейми Бъргър колкото може по-бързо.