Фоайето представлява огромен атриум, заобиколен от шест етажа със стаи. Докато се изкачвам нагоре със стъкления асансьор, си припомням разговора с администраторката преди пет минути. Младата жена твърдеше, че резервацията ми била отменена преди няколко часа. Когато и казах, че това е невъзможно, тя отговори, че лично се погрижила за проблема малко след като започнала смяната си в дванайсет на обяд. Някакъв мъж се обадил и отменил резервацията. Знаел номера на резервацията и точната информация. Извинил се много мило.
Попитах администраторката дали човекът е бил от офиса ми в Кеймбридж и тя каза, че според нея било така. Попитах я дали се казва Брайс Кларк, но тя не беше сигурна. Предположих, че са се обадили от службата ми, за да потвърдят резервацията, а не да я отменят, и просто е станала грешка. Не, клати глава тя. В никакъв случай. Този, който отменил резервацията, й казал, че доктор Скарпета била ужасно разочарована, че няма да може да отседне в Савана — един от любимите й градове. Надявал се, че няма да има глоба за неизползваната стая, макар резервацията да се отменя в последния момент. Аз уж съм била изпуснала полета в Атланта и просто било невъзможно да пристигна тук навреме за срещата си. Според администраторката, човекът бил доста приказлив. Думите й ме убедиха, че става дума за общителния ми офис мениджър Брайс, който все още не бе отговорил на обажданията ми.
Случаят със стаята ми е като буса, като бележката от Катлийн и обществения телефон, като всичко друго, което стана днес. Казвам си, че скоро ще разбера за какво става дума. Отключвам вратата и влизам в стая с изглед към реката, където бавно се носи огромен параход, тръгнал към морето. Опитвам да се свържа с Бентън, но той не отговаря. Изпращам му съобщение, за да го уведомя, че излизам на среща. Давам му адреса, който ми продиктува Джейми, защото някой, на когото имам доверие, трябва да знае къде ще бъда. Но не му съобщавам нищо друго — нито с кого ще се видя, нито че съм неспокойна и изпълнена с подозрения към всекиго. Разопаковам си багажа и се чудя дали да се преоблека, но решавам, че няма смисъл да си правя този труд.
Джейми Бъргър е на мисия тук и очевидно е възложила на Катлийн да организира среща с мен, докато съм в Савана. Всъщност, Джейми може да я е използвала, за да ме привлече тук. Колкото и да обмислям информацията, с която разполагам, всичко ми се струва прекалено нагласено и не мога да спра да се тормозя с надеждата да намеря в него някаква логика. Но няма такава. Ако Джейми стои зад идването ми в затвора днес и знае, че ще прекарам нощта в този хотел, защо й е тогава да търси помощта на затворничка, за да ми предаде номера на мобилния си телефон? Защо просто не ми се обади лично? Номерът на моя телефон не е сменен. Нито нейният. Има и имейла ми.
Можеше да ме открие по безброй начини. Защо точно обществен телефон? Какво става? Товарният бус, отменената ми резервация… Сещам се за думите на Тара Грим. Съвпадения. Не вярвам в тях и тя е права, поне за скорошните събития. Има прекалено много съвпадения, за да са случайни и незначителни. Всички те означават нещо, но нямам представа какво, затова просто трябва да спра да беснея. Измивам си зъбите и лицето. В настроение съм за горещ душ или вана, но нямам време.
Оглеждам се в огледалото в банята и решавам, че изглеждам повехнала от жегата и дъжда, прекараните в затвора часове и шофирането на скапания бус без климатик. Не искам Джейми да ме види такава. Не мога да определя точно как се чувствам, но разпознавам колебание и стеснителност. Изпитвам неудобство, както през всичките години, откакто я познавам. Нелогично е, но не мога да се спра. Да гледам как Луси открито я обожава, бе адски неприятно.
Спомням си първия път, когато двете се срещнаха преди повече от десет години. Луси бе страшно оживена и поглъщаше жадно всяка дума и жест на Джейми. Не можеше да свали поглед от нея, и когато накрая двете се сближиха, бях зарадвана и развълнувана. Бях стресната и притеснена. Но най-вече нямах вяра във връзката им. Луси щеше да пострада. Поне така мислех през цялото време. Страхувах, че ще страда повече от всякога. Никоя от предишните й приятелки не можеше да се сравнява с Джейми, която е почти на моята възраст, изключително властна и завладяваща. Богата. Умна. Красива.
Оглеждам късата си руса коса и я приглаждам с малко гел. Лампите над огледалото са ужасни. Създават сенки, които подчертават строгите ми черти и задълбочават бръчиците около очите и отстрани на носа и устата ми. Изглеждам доста повехнала. Изглеждам по-стара. Джейми веднага ще отбележи, че преживяното ми се е отразило. Да бъдеш почти убит оставя следи. Стресът е отровен. Убива клетки. Причинява косопад. Пречи на съня ти и никога не изглеждаш отпочинала. Е, не съм чак толкова ужасна. Осветлението е виновно. Спомням си оплакванията на Катлийн Лоулър от лошите огледала и осветлението, припомням си с неудобство и скорошните забележки на Бентън.