Онзи ден, когато се приближи до мен и ме прегърна, той отбеляза, че все повече заприличвам на майка си. Каза, че било заради прическата ми. Искаше да ми направи комплимент, но не приех думите му така. Не исках да приличам на майка си, защото нямам никакво желание да съм като нея, нито пък като сестра си, Дороти. Те двете още живеят в Маями и вечно се оплакват от нещо. От жегата, съседите, съседските кучета, злобните котки, политиката, престъпленията, икономиката и разбира се, от мен. Аз съм лоша дъщеря и сестра и лоша леля на Луси. Никога не ги посещавам и рядко им се обаждам. Веднъж майка ми дори ме обвини, че съм забравила италианския си произход, сякаш съм дете на старата родина, въпреки че съм израснала в италианския квартал в Маями.
Излизам от хотела. Слънцето се е скрило зад тухлените постройки по улица „Бей“. Въздухът все още е горещ, но не така влажен. Чувам, камбаната на общината, която бие на всеки половин час, докато слизам по гранитните стълби към улица „Ривър“ и минавам под хотела. През осветените сводести прозорци на първия етаж виждам балната зала, украсена за някакво събитие, а после стигам до реката. Тя изглежда индиговосиня на слабата светлина. Небето е ясно. Луната е огромна, с формата на яйце. Улиците и тротоарите са претъпкани с туристи, очакващи разходка с лодка по залез. Ресторантите и магазините също са пълни. Старци продават корави жълти цветя, изплетени от степна трева, а въздухът ухае на ванилия. Чувам далечните сантиментални звуци на индианска флейта.
Осъзнавам всичко, покрай което минавам. Забелязвам всеки човек, но не поглеждам никого направо. Кой друг знае, че съм тук? А кой въобще се интересува и защо? Вървя целенасочено, макар да ми се иска да се пъхна в някой от ресторантите и да забравя за Джейми Бъргър и това, което може би иска от мен. Иска ми се да можех да забравя Катлийн Лоулър, кошмарната й дъщеря и ужаса от случилото се с Джак Флеминг, което бе по-лошо от смъртта. Той деградира до нещо неразпознаваемо през шестте месеца, когато бях във въздушна база „Доувър“, за да получа сертификат по радиологична патология. Бях му дала невероятна възможност: доверих му се да ръководи центъра, докато ме нямаше. И той го направи. Поведе го направо към гроба.
Вероятно причината беше в наркотиците и в това, че дъщеря му го превърна в полудяло чудовище. Може би е правил някои от тези неща и за пари. Това, което няма да призная на никого, е, че за Джак бе по-добре да умре. Благодарна съм, че няма да се наложи да се изправя срещу него и да го изгоня от работа. Нямам представа какво си е въобразявал, освен ако изобщо не му е пукало, но той спести и на двама ни един брутален и зловещ конфликт. Конфликт, който назряваше от дълго време. А той определено щеше да загуби. Сигурно е знаел, че когато се прибера у дома, ще открия всяко лошо нещо, което е извършил, всяко гнусно нарушение, всяко неморална и егоистична постъпка. Джак Филдинг е знаел, че с него е свършено. Знаел е, че няма да му простя. Този път нямаше да го приема обратно, нито да го защитя. Когато Дон Кинкейд го уби, той вече бе мъртъв.
По някакъв странен начин, осъзнаването на всичко това ми донесе неочаквано задоволство и малко самоуважение. Да, променила съм се, но е за добро. Наистина не можеш да обичаш безусловно. Хората могат да унищожат любовта ти. Могат да я убият. И ти не си виновен, че вече не я изпитваш. Колко освобождаващо е да осъзнаеш това. Любовта не е и в добро, и в зло, и не би трябвало да бъде. Ако Джак беше жив, нямаше да го обичам. Докато оглеждах трупа му в моргата, не изпитвах обич към него. Беше корав и студен под ръцете ми, неподатлив и упорит, пазеше мръсните си тайни и в смъртта, а част от мен се радваше, че вече го няма. Изпитвах облекчение. И благодарност. Благодаря ти за свободата, Джак. Благодаря ти, че изчезна завинаги, така че да не си губя повече времето с теб.
Разхождам се известно време, за да го прогоня от мислите си, да се стегна и да избърша очите си, с надеждата, че не са зачервени. Завивам по улица „Хюстън“. Камбаната удря девет пъти. Навлизам в историческия квартал. Завивам надясно по „Ийст Броутън“ и спирам на „Абъркорн“ пред „Оуен-Томас“, двестагодишен палат от варовик с величествени йонийски колони, който сега е музей. Около него се издигат други елегантни къщи отпреди Гражданската война. Спомням си триетажната тухлена къща, която видях в новините преди девет години. Чудя се къде са живели семейство Джордан и дали е някъде наблизо. Чудя се дали убийцата или убийците са проучвали семейството предварително, или горките хора са били случайни жертви. Повечето къщи в този район имат аларми. Дразни ме мисълта, че алармата на семейство Джордан сигурно не е била включена. Много хора допускат тази грешка, дори богатите, които би трябвало да внимават повече.