Но ако планираш да проникнеш в скъп дом в ранните утринни часове, когато семейството спи, няма ли да предположиш, че алармата им е включена? В статиите, които прегледах, докато седях пред оръжейния магазин, видях, че в събота следобед на пети януари Кларънс Джордан полагал доброволен труд в местния мъжки приют и се прибрал у дома към седем и половина вечерта. Не се споменаваше нищо за аларма и защо той не я е включил, когато се е прибрал. Системата не може да е работела по време на взлома, рано следващата сутрин.
Убиецът, по всеобщо мнение — Лола Дагет, разбил прозореца на кухненската врата, бръкнал вътре, отключил и влязъл. Ако предположим, че алармената система не е имала сензори за движение и разбити стъкла, и дори че престъпникът е знаел кода, в мига, когато вратата се е отворила, алармата е трябвало да се задейства, поне докато я изключат. Трудно е да си представиш как четирима души ще спят непробудно и няма да чуят пищенето. Може би Джейми знае отговора. Може би Лола Дагет й е казала какво всъщност се е случило. А пък аз ще открия защо съм тук и какво трябва да направя.
Стоя на тротоара в тъмнината, разпръсквана от блясъка на високите фенери от ковано желязо, и се опитвам да се свържа с адвоката си, Ленард Бразо. Той си пада по ресторанти за стекове. Когато отговаря, ми съобщава, че е в „Палмата“ и там е претъпкано.
— Чакай да изляза навън — казва той. — А, така е по-добре — добавя след малко. Чувам клаксони. — Как мина с нея?
Има предвид Катлийн Лоулър.
— Спомена нещо за писма, които Джак й бил писал — отговарям. — Не помня да са намирани никакви писма, а и не видях нищо подобно, когато оглеждах личните му вещи в къщата в Сейлъм. Но е възможно просто никой да не ми е споменал за писмата — обяснявам и се взирам в осеметажната кооперация на Джейми Бъргър отсреща.
Той те ненавиждаше страхотно.
— Нямам представа — изсумтява Ленард. — Но защо пък писмата, които Джак е писал на нея, да са у него?
— Не знам.
— Освен ако тя му ги е върнала в даден момент. Тук има ужасен вятър. Надявам се, че ме чуваш.
— Просто ти предавам това, което тя ми каза.
— ФБР — сеща се той. — Не бих се изненадал, ако са извадили съдебна заповед да претърсят килията й за лични вещи. Търсели са писма или някаква друга форма на комуникация с Джак Филдинг и Дон Кинкейд.
— И ние няма как да знаем това — вметвам.
— Да. Полицията и ФБР не са задължени да ни уведомят за писмата. Ако те въобще съществуват, разбира се.
Естествено, че не са задължени. Не съм аз тази, която съдят за убийство или опит за убийство, и това е вбесяващата ирония. Дон Кинкейд и адвокатите й имат право да видят всички доказателства на прокуратурата, включително всички обидни за мен писма, които Джак Филдинг може би е писал на Катлийн Лоулър. Но на мен не биха съобщили съдържанието им, докато не ги покажат в съда и ги използват срещу мен. Жертвите нямат права по време на бавната съдебна процедура. Раните не заздравяват, а продължават да ги нанасят адвокати, медии, съдебни заседатели и свидетели, които дават показания, че някой като мен си е получил заслуженото или го е предизвикал.
Според Джак ти въобще не си имала представа колко си проклета с хората… имаш нужда от здраво чукане, защото си незадоволена луда кучка…
— Притесняваш ли се за онова, което може да съдържат писмата? — пита ме Ленард.
— Ако това, което чух, е вярно, не ме описват много мило. А това ще бъде полезно за нея.
Намеквам, че информацията ще бъде полезна за Дон Кинкейд, без да споменавам името й. Стоя на тъмния тротоар, хора и коли ме подминават и фаровете ме заслепяват. Колкото повече ме очернят, толкова по-ненадеждна ще изглеждам. И съдебните заседатели няма да изпитват никакво съчувствие към мен.
— Хайде да не се тревожим за писмата, преди да са се появили — предлага Ленард.
Наистина няма смисъл да полудяваш заради нещо, което още не се е случило.