— Също така се чудех дали Джейми Бъргър се е свързала с теб — казвам най-после.
— Прокурорката?
— Да.
— Не, не ми се е обаждала. Защо?
— Къртис Робъртс… — Говоря за адвоката, когото спомена Тара Грим. — Какво можеш да ми кажеш за него?
— Доброволец е в джорджийския проект „Невинност“. Работи в кантора в Атланта.
— Значи представлява Катлийн Лоулър на доброволни начала?
— Очевидно.
— Защо проект „Невинност“ се интересува от нея? Да не би осъждането й за убийство в пияно състояние да е спорно? — питам.
— Знам само, че той се обади от нейно име.
Решавам да не питам повече. Мисля за бележката на Катлийн Лоулър и указанията й да намеря обществен телефон. Защо? Ако това е било по идея на Джейми, тогава тя може би се притеснява, че говоря по мобилния. Казвам на Ленард Бразо, че ще говорим подробно по-късно, и му пожелавам приятна вечеря. Затварям и пресичам улицата, за да се изправя срещу това, което ме очаква. Чудя се кои са прозорците на Джейми и дали тя ме наблюдава. Чудя се какво ли е да гледаш навън към света, в който вече я няма Луси. Не бих искала племенницата ми да ми липсва. Не бих искала злочестината да съм я познавала, а после да не я виждам вече.
Кооперацията няма портиер. Натискам звънеца на домофона на апартамент 8Е. Електронната ключалка изщраква шумно, сякаш човекът, който ме пуска вътре, знае коя съм, без да пита. За втори път през този ден се оглеждам за камери. Забелязвам една, монтирана върху бяла рамка, която се слива с белите тухли в ъгъла над вратата. Сещам се, че ако Джейми Бъргър ме вижда на монитор, вероятно камерата е била инсталирана от нея и има инфрачервени функции, за да работи в тъмното.
По нищо не личи в кооперацията да има охрана. Само електронни ключалки и домофони. Любопитството ми нараства. Савана не е просто място за отдих — особено ако Джейми си е направила труда да инсталира модерна охранителна система. Докато отварям вратата, усещам присъствие зад себе си. Обръщам се стреснато. Човек с каска слиза от колело и го обляга на фенера на улицата.
— Джейми Бъргър? — пита доставчикът, който се оказва жена. Тя сваля раницата си, отваря я и изважда огромна бяла кесия.
— Не съм аз — отговарям. Жената тръгва към мен, хванала внимателно кесията, върху която е изписано името на ресторант.
Тя натиска звънеца и заявява:
— Доставка за Джейми Бъргър.
Задържам вратата отворена и казвам:
— Аз отивам при нея. Ще взема плика. Колко струва?
— Две тека маки, две унаги маки, две калифорнийски маки, две салати с водорасли. Вече е платено с кредитна карта.
Тя ми подава плика, а аз й давам десет долара бакшиш.
— Това е обичайната и доставка за четвъртък — казва ми жената. — Приятна вечер.
Затварям вратата и се качвам с асансьора до последния етаж. Тръгвам по празен, застлан с мокет коридор към апартамента в югоизточния ъгъл. Звъня и се втренчвам в обектива на друга камера. Тежката дъбова врата се отваря и аз се втрещявам.
— Док — казва Пийт Марино. — Не побеснявай.
8
Той ме кани вътре, сякаш е в собствения си апартамент. Сериозността в очите му зад евтините очила с метални рамки и строго стиснатите му устни ме изнервят.
— Джейми ще се върне след минута — казва той и затваря вратата.
Шокът ми незабавно се превръща в гняв, когато го оглеждам отгоре до долу — от лъскавото обръснато теме и едрото обветрено лице до гуменките, които е обул без чорапи. Забелязвам хавайската му риза опъната по масивните му рамене, и шкембето, което изглежда по-плоско, отколкото го помня. Торбестите му зелени рибарски бермуди с безброй джобове са леко увиснали. Марино има страхотен тен, освен под брадичката, където слънцето го е пощадило. Бил е на лодка или на плаж. Има силен загар. Дори голото му теме и връхчетата на ушите му са с цвета на коняк, но около очите е блед. Носил е слънчеви очила, но не и шапка. Представям си белия мърляв бус и брошурите за лодки под наем в жабката. Също и салфетките от закусвални.
Марино си пада страхотно по пържено пиле и маслени бисквити и често хленчи, че пържените храни не са толкова хубави в Нова Англия, колкото в Юга. Неотдавна спомена нещо за пикали, бусове и лодки втора ръка, които се продавали адски евтино, и колко му липсвало горещото време. Спомням си и как се подразних от уведомлението му в последната минута, когато се отби в кабинета ми по-рано този месец. Каза, че му предложили страхотна ваканция. Искал да отиде на риболов, а календарът му бил разчистен. Последният му работен ден в центъра бе петнайсети юни.
Марино изчезна в средата на месеца; почти веднага се случиха и други неща. Имейлите на Катлийн Лоулър до мен спряха. Тя бе преместена в „Браво“. Внезапно поиска да я посетя в затвора, за да поговорим за Джак Филдинг. Ленард Бразо смяташе, че е добре за мен да се съглася, а после открих, че и Джейми Бъргър е тук. Сега, когато имам възможност да премисля внимателно миналото, ми е ясно какво се е случило. Марино ме е излъгал.