Прочетох стихотворението безброй пъти, разучавах го дума по дума, търсейки скрито послание. Отначало се разтревожих да не би споменаването на газова фурна да означава, че Катлийн Лоулър е готова да се самоубие. Споделих с Бентън, че вероятно тя приветства идеята за собствената си смърт, както мотелът те подканва, но той отговори, че поемата само показва социопатията и лудостта й. Тя вярва, че не е извършила нищо нередно. Сексът с дванайсетгодишно момче в ранчото за проблемни деца бил красиво нещо, сливане с чиста и свята любов. Съдба. Предопределеност. Според Бентън, тя вижда нещата по този начин заради лудостта си.
Преди две седмици комуникациите й с мен спряха рязко, а адвокатката й ми се обади с една молба. Катлийн Лоулър искала да говори с мен за Джак Филдинг — протежето, когото обучавах в началото на кариерата си и с когото работих повече от двайсет години. Съгласих се да се срещна с нея в женския затвор в Джорджия, но само като приятелка. Няма да съм доктор Кей Скарпета. Няма да съм директорът на криминологичния център в Кеймбридж, нито експерт по каквото и да било. Ще бъда просто Кей, а единственото общо между Кей и Катлийн е Джак. Каквото и да си кажем, ще бъде поверително и няма да присъстват нито адвокати, нито надзиратели, нито пък друг персонал от затвора.
Смяна в светлината. Гъстите борови гори се разреждат и отстъпват пред тъжно голо място. Прилича на промишлен район, отрупан със зелени метални знаци, предупреждаващи, че селският път свършва и минаването през района не е разрешено. Ако нямаш право да си тук, веднага обръщай. Шофирам покрай автоморга, затрупана със смачкани коли, бусове и пикали, после покрай разсадник с оранжерии и гигантски саксии с декоративни треви, бамбук и палми. Право напред се вижда просторна ливада, в която буквите ЗЖД (Затвор за жени — Джорджия) са спретнато оформени от ярки лехи с петунии и невени, сякаш съм в градски парк или на игрище за голф. Административната сграда от червени тухли с бели комини изглежда в страхотно несъответствие със сините циментови постройки с метални покриви, обезопасени с високи огради. Двойни редици бодлива тел блестят на слънцето като остриета на скалпели.
От проучванията, които направих, научих, че затворът в Джорджия може да е модел за повечето подобни институции. Смятан е за върховен пример за просветена и човечна рехабилитация на престъпнички. Докато излежават присъдите си, много от тях се обучават, за да станат водопроводчици, електротехници, козметички, механици, готвачки и келнерки. Затворничките поддържат сградите и терена наоколо. Приготвят храната и работят в библиотеката и козметичния салон. Помагат в клиниката, издават свое собствено списание и се очаква поне да получат диплома за средно образование, докато са зад решетките. Всички те си изкарват прехраната тук и разполагат с доста възможности. С изключение на жените в отделението с максимално строга охрана, наречено „Браво“, където Катлийн Лоулър бе преместена преди две седмици — горе-долу по времето, когато имейлите й до мен спряха рязко.
Паркирам на едно от местата за посетители и си проверявам телефона за съобщения, за да се уверя, че няма нищо спешно, за което трябва да се погрижа. Надявам се да получа съобщение от Бентън и не оставам разочарована.
Практичният ми съпруг никога не пропуска да ми изпрати прогнозата за времето или друга полезна информация, когато мисли за мен. Отговарям, че аз също го обичам, добре съм и ще му звънна след няколко часа. Виждам няколко мъже с костюми и вратовръзки, които излизат от административната сграда, придружени от един надзирател. Приличат на адвокати или директори на затвор. Изчаквам да ги отведат до една кола, като се чудя кои са и какво ги води насам. Прибирам телефона в чантата си, пъхвам я под седалката и вземам със себе си само шофьорската книжка, ключовете от буса и един ненадписан плик.