Според Марино колата под наем, която Брайс ми резервира, е вписана в графика ми, но скапаният бус с лошо уплътнение не е. А стаята ми в „Хаят“ е без значение, защото резервацията е отменена. Но не съм сигурна какво намеква Марино за Бентън.
— Да го кажем по този начин — не спира Марино. — В компанията за коли под наем си седи една тойота камри на името на доктор Кей Скарпета. Ако някой се е мотал там и е чакал да се понесеш с тойотата, защото е имал достъп до графика и имейлите ти, или пък е открил маршрута ти по друг начин, ти просто не си се появила. А ако са се обадили в хотела, са разбрали, че резервацията ти е била отменена, защото си изпуснала полета в Атланта.
— Защо пък Бентън да ме следи?
— Може и да не е така. Но някой може да е видял графика ти, който е отишъл от твоя имейл в неговия. Може би той е наясно с вероятността това да се случи и затова не е искал да идваш тук.
— Откъде знаеш, че той не искаше да идвам тук?
— Защото не би искал.
Не отговарям и не поглеждам Марино в очите. Оглеждам се наоколо. Възприемам подробностите от очарователния апартамент на Джейми с голи стари тухли, борово дюшеме и бели гипсови тавани с груби дъбови греди. Страшно ми харесва, но не изглежда типичен за нея. Всекидневната е обзаведена семпло с кожено канапе, кресло и масичка за кафе. Слива се с просторната кухня с каменен плот и уреди от неръждаема стомана, шито биха доставили удоволствие на гастрономите, но Бъргър определено не е от тях.
Не виждам картини или други произведения на изкуството наоколо, а знам, че Джейми е колекционер. Не виждам следи от нищо лично, с изключение на нещата по бюрото и пода под големия прозорец. Няма мебели и килими, които да са нейни. Познавам вкуса й. Съвременен и минималистичен, най-вече скъпи италиански и скандинавски мебели, светло дърво като бук и бреза. Вкусът й е прост, защото животът й е точната му противоположност. Сещам се, че Джейми не харесваше апартамента на Луси в Гринич Вилидж, който се помещаваше във великолепна сграда, бивша фабрика за свещи. Спомням си как се обидих, когато Джейми го нарече „вехтия ветровит хамбар на Луси“.
— Този апартамент е под наем — казвам на Марино. — Защо?
Сядам на кафявото кожено канапе, което въобще не е в стила на Джейми.
— И как се вписваш ти в уравнението? Или пък аз? Защо смяташ, че някой би ме проследил? Можеше да ми се обадиш, ако толкова се тревожиш. Какво става? Да не си решил да си сменяш работата? Или си се върнал на работа при Джейми и си забравил да ме уведомиш?
— Не съм си сменял работата, док.
— Така ли? Е, Джейми те е въвлякла в нещо. Би трябвало вече да я познаваш достатъчно добре.
Джейми Бъргър е пресметлива по ужасяващ начин, а Марино не би могъл да се справи с това. Не можеше, когато беше следовател в нюйоркската полиция и бе прикрепен към службата й, нито пък щеше да може за в бъдеще. Както и да го бе убедила да дойде тук и да ме примами в Савана, определено не е било с помощта на истината.
— Де факто работиш за нея, защото си тук, в нейния апартамент — добавям. — Със сигурност не работиш за мен, след като подменяш колата ми, отменяш хотелската ми резервация и кроиш планове с Джейми зад гърба ми.
— Работя за теб, но помагам и на нея. Не съм напуснал службата си, док — казва той учудващо нежно. — Не бих ти причинил нещо толкова гадно.
Не отговарям, че ми е причинявал доста гадни неща през над двайсетте години, откакто се познаваме и работим заедно. Не мога да спра да мисля за това, което ми каза Катлийн Лоулър. Джак Филдинг й писал в началото на деветдесетте на лист от тетрадка като ученик. Незряло и злобно хлапе, което ме е ненавиждало. Той и Марино мислели, че трябва да бъда затоплена и очовечена, здраво изчукана. За миг този Марино, който стои пред мен, е същият от онова време.
Представям си го в тъмносиния му служебен шевролет с безброй антени и светлини, смачкани пликове от закусвални, препълнен пепелник и въздух, вмирисан на застояли цигари, който дезодорантите за кола никога не успяваха да освежат. Спомням си предизвикателството в очите му, мрачния му поглед. Марино искаше да ми напомни, че макар да съм първият съдебен лекар във Вирджиния от женски пол, за него съм само цици и задник. Спомням си как се прибирах у дома в края на деня в столицата на Конфедерацията, където определено не ми беше мястото.
— Док?
Ричмънд. Където не познавах никого.
— Какво има?
Спомням си колко бях самотна.
— Ей, добре ли си?
Съсредоточавам се върху Марино, който стърчи над мен, плешив като бейзболна топка и почернял от слънцето.