— Щях да разбера, ако стане така. Знаех точно къде си през целия ден, дори пред оръжейния магазин на два километра северно от улица „Дийн Форест“. В буса има устройство за проследяване и виждам къде си.
— Абсурдна история. Кой организира всичко това и каква е истинската причина? — питам. — Защото не вярвам, че идеята е твоя. Джейми е тук и говори с Лола Дагет? Какво общо имам аз? Или ти? Какво всъщност иска тя?
— Преди два месеца Джейми ми се обади в центъра. Случайно бях в кабинета на Брайс и говорих с нея по телефона. Тя ми каза, че проучва информация, свързана с Лола Дагет, която е в същия затвор, в който е и Катлийн Лоулър. Джейми се интересуваше дали аз знам нещо за Лола Дагет и има ли причина името й да се появи по време на разследването на Дон Кинкейд…
— И ти изобщо не сподели това с мен — прекъсвам го.
— Тя поиска да говори с мен, а не с теб — отвръща той, сякаш Джейми Бъргър ръководи центъра. — Бързо загрях, че в обаждането й има нещо особено. Първо, телефонният номер не беше на прокуратурата. Обаждаше се от апартамента си през деня и реших, че това е необичайно. А после ми каза: „Нещата са толкова дълбоки, че трябва да намаля натиска, преди да изляза да си поема дъх.“ Когато работех при нея, това беше паролата ни. Означава, че иска да говори с мен насаме, а не по телефона. Затова отидох на гарата и взех влака за Ню Йорк.
Марино не се извинява, нито пък се оправдава. Абсолютно е убеден в думите и действията си. Не изпитва угрижения, че не е споделил новините с мен, защото опитната и хитра Джейми Бъргър го разиграва като пластмасова пионка. Съвсем съзнателно му се е обадила и му е казала паролата.
— Но наистина съм впечатлен — продължава Марино, — че живееш в една и съща проклета къща с ФБР и не знаеш, че телефоните ти се подслушват.
Той се настанява удобно в коженото кресло и кръстосва дебелите си крака. Забелязвам в тях останките от някогашна сила, която сигурно е била страховита. Спомням си снимките от времето, когато е бил боксьор. Тежка категория. Колко ли хора са получили сериозни черепни травми заради него? Колко ли хора имат мозъчни увреждания? Колко ли лица е размазал?
— Четат имейлите ти — казва той, а аз виждам бледите белези на коленете му и се чудя как ги е получил. — Вероятно и те следят.
Ставам от канапето.
— Знаеш как стоят нещата. — Гласът му ме следва в неизползваната кухня на Джейми Бъргър. — Вземат съдебно нареждане да те шпионират и те уведомяват постфактум.
9
Не му предлагам нищо за пиене. Не му предлагам абсолютно нищо. Отварям хладилника и оглеждам стъклените рафтове. Вино, сода, диетична кола, гръцко кисело мляко. Уасаби, маринован джинджифил и соев сос.
Отварям шкафовете. Намирам в тях твърде малко неща. Само най-нужните чинии и тенджери, които човек може да очаква в апартамент под наем. Сол и пипер, но никакви други подправки. Половинлитрова бутилка син „Джони Уокър“. Вземам си шише вода от килера, където има и диетични напитки и богат асортимент от витамини, болкоуспокояващи и хапчета за подобряване на храносмилането. Разпознавам тъжната картина на живот, който е спрял. Знам какво има в шкафовете, килерите и хладилниците на хора, които се страхуват от загуба. Джейми още не е превъзмогнала загубата на Луси.
— Как може, по дяволите, той да държи подобно нещо в тайна от теб? — Марино не спира да говори за Бентън. — Аз не бих постъпил така. Не ми пука за протокола. Ако знаех, че федералните агенти са по петите ти, щях да те предупредя. Всъщност, в момента правя точно това, докато той си седи кротко като добро момче от Бюрото, играе по правилата и не прави абсолютно нищо, докато собствената му проклета агенция разследва жена му. Не направи абсолютно нищо и в нощта, когато се случи онова. Седи си пред камината и си пие питието, а ти се мотаеш навън в тъмното съвсем сама.
— Не беше така.
— Знаел е, че Дон Кинкейд, а може би и други, са на свобода, а те е оставил да излезеш сама посред нощ.
— Не беше така.
— Чудо е, че си жива. Той е виновен, по дяволите. Всичко можеше да свърши само за миг, защото Бентън не си е дал зор.
Връщам се до канапето.
— Няма да му простя — заявява той категорично, сякаш прошката зависи от него.
Чудя се какво ли му е внушила Джейми за Бентън. Доколко е окуражила ревността му, която винаги си е дълбоко в него, готова да се събуди и при най-малкия повод.
— Той не е искал да идваш тук, но не е предложил да дойде с теб, нали? — разгорещено отбелязва Марино.
Мисля си за писмата, за неговата неувереност и егоизъм.
Когато бях назначена за съдебен лекар във Вирджиния, а Марино беше най-прочутият детектив в Ричмънд, той бе изключително неуслужлив и нелюбезен. Направи всичко възможно да ме прогони от службата, но постепенно осъзна, че за него е по-разумно да има в мое лице приятел и съюзник. Вероятно това все пак го мотивира. По-добре е да съм на негова страна. По-добре е да има хубава служба — няма много такива служби, а той вече остарява. Ако го уволня, ще има късмет, ако го назначат за охранител в агенция „Пинкертън“, мисля си ядосано. Внезапно ме обзема изтощение, готова съм да заплача.