— Не бих искала Бентън да идва в Савана с мен, а той със сигурност не можеше да дойде в затвора. Това щеше да е невъзможно — отговарям и отпивам глътка вода. — А дори и това, което казваш, да е вярно и ФБР да ме разследва по някаква абсурдна причина, Бентън нямаше да знае.
Отпускам се обратно на канапето.
— Не биха му казали — добавям. Логично е.
Мисля си за забележките на Катлийн Лоулър относно репутацията ми и факта, че за разлика от нея имам какво да губя.
Спомням си как се почувствах неудобно, когато тя сякаш ме предупреди, доволна от представата, че може би ме очаква нещо лошо. Сещам се за писмата и онова, което тя твърди, че съдържат, и съм изненадана от това колко засегната се чувствам. След двайсет и няколко години тези неща не би трябвало да имат значение, но все пак ме тормозят.
— Как е възможно той да работи в криминалното разузнаване на шибаното ФБР и да не знае? — пита възмутено Марино.
В такива моменти осъзнавам колко му е неприятен Бентън.
Марино никога няма да приеме факта, че с Бентън сме женени, че е възможно аз да съм щастлива, а привидно сдържаният ми съпруг има качества и привлекателност, които Пийт никога няма да разбере.
— Да започнем с това откъде ти би могъл да знаеш подобно нещо — предлагам.
— Защото федералните агенти издадоха заповед абсолютно нищо да не се изтрива от сървъра на центъра — отговаря той. — А това доказва, че се занимават с тази история от известно време. Шпионират имейлите ти, а може би и други неща.
— Защо аз не знам за съдебна заповед, издадена за моята служба?
Мисля си за поверителната информация на сървъра, част от която е класифицирана като „строго поверителна“ от Министерството на отбраната.
— Мамка му — изсумтява Марино. — Как е възможно да си толкова спокойна? Чу ли какво ти казах? ФБР те разследва. Мишена си.
— Определено щях да знам, ако бях мишена. Щеше да ме очаква обвинение във федерално престъпление и да ме разпитват. Щяха да ме изправят пред съдебни заседатели. Досега щяха да се свържат с Ленард Бразо. Защо никой не ми е казал за съдебната заповед?
— Защото не трябва да знаеш за нея. Аз също не би трябвало да знам.
— Луси наясно ли е с това?
— Тя е от техническия отдел, така че точно тя получи заповедта. Тя отговаря за това никоя електронна комуникация да не бъде заличена.
Очевидно Луси е споделила с Марино, но не и с мен.
— И без това не заличаваме нищо, а заповедта за запазване не означава, че нещо е било преглеждано.
Мисля си, че това е тактика за сплашване. Марино не е адвокат и Джейми го е подлъгала да побеснее по някаква причина, която обслужва нейните цели.
— Държиш се, сякаш нищо не е станало — казва той и ме поглежда смаяно.
— Първо, делото ми се гледа във федерален съд — отговарям. — Разбира се, ФБР може да се интересува от електронните файлове, особено онези на Джак, тъй като знаем, че той се е замесил в голям брой незаконни дейности и с опасни хора, докато аз бях в Доувър. Един от тези опасни хора е дъщеря му, Дон Кинкейд. ФБР вече прегледа комуникациите му — всичко, което успяха да намерят. Но още не са приключили. Следователно, нормално е да се очаква заповед за запазване. Но не е необходима, а и какво бих могла да залича? Разписанието за пътуването ми до Джорджия? Изненадана съм, че Луси е успяла да запази това в тайна.
— Всички ние можем да бъдем обвинени във възпрепятстване на правосъдието — казва Марино.
— Сигурна съм, че Джейми ти е набила тази тревога в главата. Говорила ли е и с Луси по въпроса?
— Тя не говори с Луси, нито дори за нея — отговаря Марино и потвърждава убеждението ми, че двете не поддържат връзка. — Казах на Луси и Брайс, че те ще са виновни за влизането ти в затвора, ако не внимават и започнат да ти разправят неща, които не би трябвало да знаеш.
— Благодаря ти, че ги насърчаваш да ме държат извън затвора.
— Не е смешно.
— Определено не е. Не ми харесва намекът, че ако получа информация, ще направя нещо незаконно, например ще залича записите. Винаги съм под микроскоп, Марино. Всеки проклет ден от живота си. Но явно Джейми ти е казала нещо, което те е изпълнило с гняв и параноя, нали?