— Разпитват хората за теб. През април двама агенти на ФБР са посетили апартамента й.
Чувствам се предадена. Не от ФБР и Бентън, дори не и от Джейми, а от Марино. Писмата. Никога не съм знаела, че е имал навика да ми се подиграва и да ме унижава пред протежето ми, Джак. Тъкмо бях започнала работа, а Марино е тровел персонала ми зад гърба ми.
— Искали да я разпитват за твоя характер, защото те познава лично и имате обща история още от времето в Ричмънд — казва Марино, но онова, което аз чувам, са думите на Катлийн Лоулър за писмата. — Искали са да я хванат натясно, преди да изчезне в частния сектор — добавя той. — А може да е имало и злоба. Политика. Проблемите й с нюйоркската полиция…
— Да, характерът ми — избухвам, преди да успея да се спра. — Защото аз съм ужасен шеф. Човек, който може да обърне внимание на хората, само ако са мъртви.
— Какво…
— Може би ще ме осъдят заради тежкия ми характер. Гадна личност, която съсипва хората и живота им. Може би трябва да вляза в затвора заради това.
— Какво ти става, по дяволите? — вторачва се той в мен. — За какво говориш?
— Писмата, които Джак е писал на Катлийн Лоулър — отговарям. — Предполагам, че никой не е искал да ми ги покаже. Заради онова, което двамата с Джак сте говорили зад гърба ми навремето в Ричмънд. Той е описал подигравките ви в писмата, които е писал на Катлийн.
— Не знам нищо за никакви писма — отговаря Марино. На лицето му е изписано изумление. — В къщата му нямаше писма от или до Катлийн Лоулър. Нямам представа с какво разполага тя, ако въобще приемем за вярно, че й е писал. Но се съмнявам.
— Защо се съмняваш? — възкликвам.
— Джак не оставаше сам за дълго, а никоя от бившите му съпруги или приятелки нямаше да е доволна, ако той си разменя писма с жената, която е блудствала с него като дете.
— Писали са си имейли. Знам го.
— Е, вероятно съпругите и приятелките му не са имали достъп до имейла му — съгласява се Марино. — Но писма, пристигащи по пощата, прибрани в чекмеджета или някъде другаде — не, това е риск, който Джак не би поел.
— Не се опитвай да ме успокояваш.
— Само ти казвам, че никога не съм виждал писма. А и той криеше всичко, свързано с Катлийн Лоулър — казва Марино. — През всичките години, откакто го познавах, нито веднъж не я е споменал. Нито пък, какво му се е случило в онова ранчо. И не знам какво може да съм казвал в онези далечни времена. Честно казано, надали е било особено мило. Понякога бях голям кретен — отначало, когато ти стана съдебен лекар. Но не би трябвало да се вслушваш в дивотиите на някаква смотана затворничка. Независимо дали това, което ти е казала, е вярно, или не, Катлийн Лоулър е искала да те засегне, и е успяла.
Не отговарям. Вторачваме се един в друг.
— Не знам защо Джейми се бави толкова — казва Марино, става и отново отива до прозореца. — Не знам защо си ми толкова ядосана, освен ако причината е, че си адски ядосана на Джак. Шибаното копеле. Е, на него може да се ядосваш. Шибано лъжливо лайно. След всичко, което направи за него. Добре, че Дон Кинкейд го пипна първа, защото иначе можеше да го направя аз.
Марино продължава да гледа през прозореца, а аз седя кротко. Ядът ми преминава като пролетна буря, а и съм зашеметена от думите на Марино за Джейми Бъргър. Питам го дали е говорел буквално, когато спомена, че Джейми изчезва в частния сектор.
— Да — отговаря той, без да се обърне. — Буквално.
Марино ми обяснява, че Джейми вече не работи в прокуратурата в Манхатън. Подала си оставката. Напуснала. Както и много други прокурори, минала от другата страна. Почти всички го правят в даден момент. Напускат нископлатената си неблагодарна работа в скапаните държавни служби, задушени от бюрокрация. Писва им от непрестанния парад от трагедии, паразити, безжалостни бандити и мошеници. Лошите хора причиняват лоши неща на други лоши хора. Обратно на общественото мнение, жертвите невинаги са невинни и не заслужават съчувствие. На времето Джейми казваше, че имам късмет, че пациентите ми не могат да ме лъжат. Тя самата почти никога не чувала истината от свидетел или жертва. Според нея е много по-лесно, ако хората са мъртви, и е права. По-трудно е да лъжеш, когато си умрял.
Но никога не съм смятала, че Джейми ще се оттегли в частния сектор. Не вярвам, че решението й е било продиктувано от стремежа към пари, когато слушам разказа на Марино как тя отхвърлила приема за изпращането й. Дори отказала да обядва и да пийне с колегите си в местната кръчма. Напуснала безмълвно, почти без предупреждение, горе-долу по същото време, когато се обадила в центъра, за да разпитва за Лола Дагет. Сега вече съм убедена, че нещо се е случило. Не само с Джейми, но и с Марино. Усещам, че животът и на двама им е бил пренасочен по някакъв начин. Разочарована съм, че не го знаех досега. Тъжно е, че не са си е направили труда да го споделят с мен.