Вероятно наистина съм прекалено строга с хората. Чувам жестоките забележки на Катлийн Лоулър и виждам триумфалното изражение на лицето й, сякаш бе чакала цял живот, да ме засегне. Осъзнавам, че съм засегната, защото в думите на Катлийн имаше зрънце истина. Характерът ми е тежък. Факт е, че никога не съм имала близки приятели. Само Луси. Бентън и някои бивши колеги. И през цялото време Марино. Колкото и лошо да е било, той е още тук, и не искам това да се промени.
— Имам чувството, че Джейми не е искала само това, когато се е обадила в центъра — заявявам, но в тона ми няма обвинение. — Подозирам, че не е съвпадение и фактът, че когато тя се обади, ти се метна на влака за Ню Йорк, започна да говориш за риболов и лодки, за това колко ти липсва животът на юг.
— Разбирахме се по-добре, когато не работех за теб — отговаря той и се връща до креслото. — Чувствах се по-добре, когато бях призоваван като експерт, детектив от отдел „Убийства“, а не когато работех за теб, за Джейми, а после пак за теб. Аз съм опитен детектив, обучен за разследване на местопрестъпления. Мамка му, какви неща съм виждал и правил… Не искам да прекарам остатъка от живота си, затворен в някоя малка кутийка, готов да изпълнявам заповеди и да чакам нещо да се случи.
— Напускаш — казвам замислено. — Това ми съобщаваш, нали?
— Не точно.
— Ти заслужаваш живота, който искаш. Заслужаваш го повече от всеки друг, когото познавам. Но съм разочарована, че не можеш да споделяш чувствата си с мен. Това май ме притеснява повече от всичко останало.
— Не искам да напускам.
— Звучи, сякаш вече си взел решение.
— Искам да работя на частна практика. За самия себе си — обяснява ми той. — С Джейми говорихме по въпроса, когато бях в Ню Йорк. Тя започва самостоятелно и каза, че бих могъл да й помагам за някои случаи. Знам, че бих могъл да помагам и на теб. Но не искам никой да ме притежава.
— Никога не съм смятала, че те притежавам.
— Искам независимост и самоуважение. Знам, че не можеш ме разбереш. Човек като теб никога не страда от липса на самоуважение.
— Би се изненадал, ако разбереш истината — отговарям.
— Искам малка квартира близо до реката, където да ходя за риба, да карам мотор и да работя за хора, които ме уважават.
— Джейми те е наела за консултант по случая на Лола Дагет?
— Не ми плаща. Казах й, че не мога да го направя, преди да променя статута си в центъра и да поговоря с теб — отговаря Марино.
Чувам металния звук от превъртането на ключ и вратата се отваря. Джейми Бъргър влиза в апартамента. Усещам миризма на месо, пържени картофи и трюфели.
10
Тя оставя два големи сини плика на каменния плот в кухнята. Държи се впечатляващо спокойно и весело за нюйоркска прокурорка, макар и бивша, организирала тайна операция в Джорджия, изискваща охранителни камери и пистолет, който, подозирам, е скрит в кафявата кожена чанта на рамото й.
Тъмната й коса е фризирана елегантно, малко по-дълга, отколкото я помня. Чертите на лицето й са красиви и изящни, а фигурата й е като на два пъти по-млада жена. Облечена е с избелели джинси и бяла риза. Не носи бижута и почти никакъв грим. Може да заблуди повечето хора, но не и мен. Виждам сянката в очите й. Долавям нервността в усмивката й.
— Извинявам се, Кей — казва тя и закача тежката си чанта на облегалката на стола.
Чудя се дали Марино й е повлиял да носи пистолет, или пък това е навик, придобит от времето, когато беше с Луси. Сещам се, че ако Джейми носи скрито оръжие, то вероятно е нелегално. Не знам как би могла да получи разрешително в Джорджия, където може да има апартамент под наем, но не се счита за жител. Охранителни камери и незаконен пистолет. Вероятно става дума само за обичайни предпазни мерки, защото тя знае не по-зле от мен какви ужасни неща могат да се случат в живота. Или пък Джейми е станала страхлива и нервна.
— Аз бих побесняла, ако някой ми скрои подобен номер — казва тя, — но ще разбереш всичко, ако вече не си разбрала.
Чудя се дали да я прегърна, но тя вече отваря пликовете, което разтълкувам като желание да стои на безопасно разстояние от мен. Затова си оставам на канапето и се опитвам да не си припомням миналата Коледа в Ню Йорк и колко много пъти всички сме били заедно. Опитвам се и да не мисля какво би направила Луси, ако разбере къде съм, реакцията й, ако види красивото лице на Джейми с тъжни очи и скована усмивка и как тя изважда ресторантската храна в стария апартамент, който прилича на онзи на Луси в Гринич Вилидж.