Повечето ресторанти и бирарии, покрай които минаваме, са затворени. Тротоарите са безлюдни. След миг пред нас се появява „Хаят“, огромен и осветен.
— Имам чувството, че ни създават пречки — казва Марино. — Хора, които забравят, и изчезнали досиета.
— Джейми е в Савана отскоро, а охранителната компания фалирала и се отървала от досиетата си преди три години — отговарям. — Това не звучи като създаване на пречки. Поне не на този фронт.
— Е, струва ми се, че може да има и нещо друго, в което определени лица не искат да се ровим.
— И това не се знае със сигурност — отговарям. — Типично, е след като хората са преживели разследване на убийство, дело и целия медиен шум, свързан с това, да искат да ги оставят на спокойствие. Особено при зловещи случаи като този.
— Предполагам, че ще е по-лесно, ако Лола Дагет бъде екзекутирана и всичко приключи.
— За някои хора наистина ще е по-лесно — съгласявам се. После питам: — Коя е Ана Копър?
— Нямам представа защо Джейми ти е споменала за това — отговаря Марино и спира пред хотела с гръм и трясък.
— Чудя се коя е Ана Копър и какво представлява „Ана Копър“ ООД — повтарям.
— Дружество с ограничена отговорност, което Джейми използва напоследък, когато не иска името й да се появи някъде.
— Например в договора за наем за апартамента, който е наела тук, в Савана.
— Наистина съм изненадан, че ти го е споменала. Според мен тя смята, че ти си последният човек, който ще се зарадва, като чуе за фирмата — изсумтява Марино.
Момчето от паркинга се приближава предпазливо до прозореца на Марино, сякаш не знае какво да мисли за агонизиращия мърляв бус и няма желание да го паркира.
— По-разумно е аз да вкарам това нещо в гаража — казва Марино.
— Съжалявам, господине, но никой няма право да влиза там. Само упълномощеният персонал има достъп до подземния паркинг.
— Е, ти определено не би искал да шофираш това нещо. Какво ще кажеш да го паркирам ей там, до голямата палма. А утре рано сутринта ще си го взема и ще го откарам на поправка.
— Гост на хотела ли сте?
— Да, ВИП. Оставих си бугатито у дома. Имам много багаж.
— Ние не би трябвало да…
— Бусът ще издъхне всеки момент. Най-добре да не се случи, докато ти го караш.
Бусът изхърква отново, когато Марино го паркира до тухлената пътека.
— Луси създаде „Ана Копър“ ООД преди около година — казва Марино. — Идеята беше нейна. Случи се след един скандал между нея и Джейми. Е, май вече се бяха карали доста.
— Фирмата на Луси ли принадлежи, или на Джейми? — питам.
Той изключва мотора.
— На Джейми. Луси създаде параван, зад който Джейми да се крие. Трябваше да е смешно, но по гаден начин. Луси влезе в един от онези правни сайтове и въведе данните за създаване на „Ана Копър“ ООД, а когато получи целия пакет с документи по пощата, го опакова в лъскава кутия с огромна панделка и го връчи на Джейми.
— Джейми ли ти разказа? Или Луси?
— Луси. Горе-долу по времето, когато се премести в Бостън. Затова се изненадах, когато разбрах, че Джейми наистина използва фирмата.
— И как разбра?
— Документи, адрес за изпращане на сметки. Когато й помагах с охранителната система, трябваше да получа определена информация — обяснява ми той, докато излизаме от буса. — Това е името, което използва за всичко тук. Признавам, че е малко необичайно. Джейми е адвокат, по дяволите. Нужни са й не повече от пет минути, за да създаде нова фирма. Защо използва тази, с която са свързани определени спомени? Защо не забрави за миналото и не си продължи живота?
— Защото не може.
Джейми не може да се откаже от Луси, или поне от представата за Луси. Чудя се дали и Бентън мисли същото. Когато ме предупреди, че репутацията на фирмата не е много добра, може би е имал предвид Джейми. Ако е така, сигурно е проверил сградата, открил е наемател на име „Ана Копър“ ООД, а после е извършил поредната проверка и е разбрал за кого става дума. Вероятно не би приел за случайност факта, че Джейми отново се появи в живота ни, а и може да знае нещо за проблемите, които са я накарали да изостави живота си в Ню Йорк.
Вървим през ярко осветеното фоайе, където по това време има само един администратор и няколко души на бара. Когато стигаме до стъкления асансьор, Марино натиска бутона няколко пъти, сякаш за да се увери, че вратите ще се отворят по-бързо. После изсумтява:
— Мамка му! Оставих проклетите покупки в буса.
— Луси споменавала ли ти е някога какво означава „Ана Копър“? Как й е хрумнало името?