— Помня само, че имаше нещо общо с Граучо Маркс — отговаря той. — Искаш ли да ти донеса малко вода?
— Не, благодаря.
Възнамерявам да вляза във ваната и да звънна няколко телефона. Не желая Марино да се отбива в стаята ми.
Качвам се в асансьора и му казвам, че ще се видим сутринта.
15
Беше вече горещо, когато изгря слънцето. В осем сутринта умирам от жега с черните си работни дрехи и черни боти. Седя на една пейка пред хотела и пия леденото кафе, което си купих от близкия „Старбъкс“.
Камбаната на общината бие и мелодичните й звуци отекват из града. Забелязвам един шофьор на такси, който ме наблюдава внимателно. Груб и загорял, с рошава брада, той ми напомня на образите, които съм виждала по снимки от Гражданската война. Предполагам, че не се е отдалечил много от родното място на предците си и все още има много общо с тях, както и доста други хора, които съм виждала в градчета и села, откъснати от външния свят.
Припомням си думите на Катлийн Лоулър за генетиката. Независимо какво се опитваме да постигнем в живота, все пак сме това, което биологията ни е предопределила. Обяснението й е фаталистично, но не съвсем погрешно. Докато размишлявам върху забележките й за предопределеността и ДНК, решавам, че не е имала предвид само себе си. Говорела е и за дъщеря си. Катлийн ме предупреждаваше, вероятно дори се опитваше да ме изплаши — за Дон Кинкейд, с която лъже, че нямала връзка, макар различни източници да твърдят, че това не е вярно. Катлийн знае повече, отколкото споделя. Има си тайни, които може би са свързани с факта, че Тара Грим я е преместила в изолационното горе-долу по същото време, когато дойдох на посещение в затвора. Смятам, че Джейми Бъргър е причинила истински неприятности.
Тя не знае с какво си има работа, защото не е рационално мотивирана и не е наясно със самата себе си. Егоистичните й доводи може би се дължат на сблъсъците й с нюйоркската полиция и политиците, но това, което я подтиква най-силно, е свързано с племенницата ми. Това не е добре за никого, и определено не сме в безопасност. Нито Бентън, нито Марино, нито Луси, нито аз. А най-малко Джейми, макар че тя не го осъзнава и не искаше да повярва, когато й го казах. Изпаднала е в страхотна самозаблуда, а покрай нея и аз. Сещам се какво ми казваше старият Дийнър едно време в Ричмънд: „Трябва да живееш там, където се събуждаш, дори ако някой друг е сънувал, че си там.“
Тази сутрин, когато се събудих след прекалено кратък сън, осъзнах, че не мога да си позволя да се колебая в решенията си. Залогът е прекалено голям, а нямам доверие в анализите на Джейми, нито пък вяра в подхода й. Но ще направя всичко възможно да помогна. Замесена съм не защото си предложих услугите доброволно. Бях привлечена, едва ли не отвлечена, но това вече е без значение. Нуждата ми да се задействам не е продиктувана от Лола Дагет, Дон Кинкейд или майка й, Катлийн Лоулър.
Нито пък от убийствата отпреди девет години или скорошните в Масачузетс, макар че случаите и замесените в тях са изключително важни. Това, което надделява над всичко, е това, че Джейми намесва най-близките ми хора. Смятам, че е изложила на риск Луси, Марино и Бентън. Заплашва отношенията ни, които винаги са били сложни и объркани. Мрежата ни е стабилна само когато всеки от нас е стабилен.
Хората, с които си играе Джейми, са семейството ми. Истинското ми семейство. Не броя майка си и сестра си. Не мога да разчитам на тях и, честно казано, не бих искала те да се грижат за мен, дори и в най-добрите им дни, които не са много. Имаше време, когато с радост разширих кръга си, включвайки Джейми, но няма да й позволя да ни откачи от котвите ни и да промени отношенията ни. Тя изостави Луси студено и несправедливо, а сега изглежда твърдо решена да промени кариерата на Марино и личността му. Накратко, тя успя да събуди отново ревността му към Бентън да намекне, че съпругът ми ме е предал и не го е грижа за безопасността и щастието ми.
Дори ако нямаше стари убийства, свързани със скорошните, чийто общ знаменател е Савана, пак нямаше да си тръгна веднага. Продължих резервацията си и запазих стая за Луси, която отлетя заедно с Бентън с хеликоптера рано сутринта. Казах им, че имам нужда от помощта им. Обикновено не ги моля за услуги, но сега искам да дойдат тук. Белият бус на Марино завива по хотелския път. Все още е шумен, но поне не подскача. Надигам се от пейката. Тръгвам към таксиметровия шофьор с рошавата брада и му се усмихвам, докато изхвърлям чашата от кафето в боклука.
— Добро утро — поздравявам го. Той ме поглежда втренчено и пита:
— Извинете, къде работите?
Оглежда ме отгоре до долу, облегнат на синьото си такси, паркирано под същата палма, където Марино остави скапания си бус преди около седем часа.