— Занимавам се с военномедицински изследвания.
Давам на таксиджията същия безсмислен отговор, както на още няколко души тази сутрин, които се чудеха защо съм с черен панталон с безброй джобове, черна военна риза с емблемата на центъра, избродирана в златно, и боти.
Сакът, който намерих в стаята си, когато се прибрах в два сутринта, съдържаше всичко необходимо за работа, но не и дрехи, подходящи за цивилизования свят, особено за субтропически климат. Разпознавам методите на Марино. Всъщност, изобщо не се съмнявам, че лично е събрал багажа ми, вземайки вещи от гардероба и банята в офиса ми, а също и от съблекалнята в моргата. Продължавам да мисля за последните няколко месеца и най-вече за двете седмици, откакто изчезна Марино. Спомням си колко бях озадачена, когато някои неща изчезнаха. Мислех, че имам повече униформени ризи. Бях убедена, че имам и повече работни панталони. Можех да се закълна, че имам два чифта ботуши, а не само един. Съдържанието на сака ме навежда на мисълта, че според Марино аз ще прекарам голяма част от времето си тук, в моргата и с него.
Ако Брайс ми беше събрал багажа — а това е обичайната практика, когато трябва спешно да напусна града, той щеше да включи и чанта за костюми със сака, блузи и панталони, опаковани с хартия, за да не се измачкат. Щеше да подбере обувки, чорапи, дрехи за тренировка и тоалетни принадлежности. При това, изборът му щеше да е по-добър дори от моя, а и вероятно щеше да се отбие в дома ми. Брайс няма да се поколебае да вземе всичко необходимо, включително и бельо, от което не се интересува лично, ако не се броят коментарите му за различни етикети и марки и кои препарати за пране и омекотители предпочита. Но нямаше да ме изпрати в Джорджия през лятото с три комплекта работни дрехи за студено време, три чифта мъжки бели чорапи, боти, дезодорант и препарат против насекоми.
— Не знам дали вече си закусила — казва Марино, когато отварям вратата на буса.
Веднага забелязвам, че е много по-чист от вчера. Долавям ухание на лимонов дезодорант за коли и миризма на масло, пържоли и яйца.
— Открих ресторант „Боджангълс“, на няколко километра оттук, близо до военното летище, което ми даде добро оправдание да направя тестов пробег. Бусът е като чисто нов.
— С изключение на климатика.
Закопчавам предпазния колан и забелязвам издутия плик на пода между седалките, когато свалям прозореца до долу.
— Трябва да купя нов компресор за него, но майната му. Имам предвид, че направо няма да повярваш каква сделка ми предложиха за буса, а и човек свиква без климатик. Също като едно време. Когато бях малък, повечето коли бяха без климатик.
— Да, нямаха и предпазни колани, въздушни възглавници и джипиеси — отвръщам.
— Купих ти сандвич с яйце, но има и няколко с пържоли и сирене, ако си гладна — казва той. — А в хладилната чанта има вода. В „Боджангълс“ нямат зехтин, така че ще се наложи да се примириш с маслото, макар да знам как се отнасяш към него.
— Обичам масло и затова го избягвам.
— Господи! Не знам какво, по дяволите, е това желание за мазнини. Но аз просто му се отдавам. Научих да не се боря с някои неща. Ако не се бориш с тях, и те не се борят с теб.
— Маслото се бори с мен, когато се опитам да си закопчая панталона — отбелязвам. — Сигурно не си спал цяла нощ. Кога намери време да поправиш буса и дори да го почистиш?
— Нали ти казах, намерих автомонтьор. Той ме прие в сервиза в пет сутринта. Сменихме алтернатора, балансирахме гумите, почистихме акумулатора, затегнахме жиците, дори смених чистачките и почистих — отговаря Марино, докато минаваме покрай ресторанти и магазини от гранит, тухли и гипс по оживената улица, обградена от дъбове, магнолии и розови храсти.
Марино е с работно облекло, но е проявил повече разум при избора за самия себе си, отколкото за мен. Лятната униформа на центъра — бежов панталон с джобове и бежова тениска от тънък памук. Носи и маратонки от велур и найлонова мрежа. Бейзболна шапка предпазва голото му теме и изгорелия му нос. Има и тъмни очила и крем против изгаряне, който проблясва в бяло в бръчките на врата му.
— Благодаря, че се сети да ми донесеш работни дрехи — казвам му. — Чудя се кога успя да ги приготвиш.
— Преди да тръгна.
— Това ми е ясно.
— Трябваше да ти донеса бежовите панталони. Сигурно ти е ужасно горещо. Не знам как не се сетих.
— Вероятно си взел това, което си намерил. А и в Масачузетс бе доста студено за летни униформи. Бежовите ми панталони са в гардероба вкъщи. Ако беше попитал Брайс…