— Извинявай — отговарям и отварям задната врата на буса.
— Ще му съобщиш ли за ДНК? — пита той отново.
— Не, в никакъв случай. Не е моя работа. Предпочитам да разгледам случаите, все едно че не знам нищо. Смятам да подходя обективно — отговарям и изваждам бутилките вода от хладилната чанта. — Не знам кога за последен път си сложил лед в това нещо — добавям, — но ако искаш чай, вероятно ще можем да си направим.
— Е, поне са мокри — казва той и взема едното шише.
— Ей сега идвам. Трябва да се обадя по телефона.
Заставам под сянката на близкото дърво и се обаждам на Бентън с надеждата, че двамата с Луси още не са излетели.
— Радвам се, че сте още там — казвам развълнувано, когато той отговаря. — Съжалявам за вятъра. Извинявай, че те помолих да дойдеш в Савана и това се оказа такова изпитание.
— Вятърът е последната ми грижа. Просто ни забавя. Ти добре ли си?
— Не съм подходящо облечена за този климат.
— Седнах да пия кафе, докато Луси плаща за горивото. Господи, и в Ню Джърси е горещо като в ада.
— Какво стана?
— Не разполагам с нищо официално и вероятно не трябваше да те тревожа, след като може и да няма проблем. Но знаем каква е Дон и на какво е способна. Успяла да убеди пазачите и останалите от персонала в „Бътлър“, че трябва да отиде в спешното отделение на болницата.
— За какво?
— Пристъп на астма.
— Ако не е страдала от астма преди, сигурна съм, че сега страда — отвръщам ядосано.
— Джак е имал астма, а тя може да се предава по наследство.
— Лъжи и манипулации. Отново.
— Откарали я с линейка около седем тази сутрин. Един мой човек в „Бътлър“, който не се занимава със случая й и няма пряка информация, чул за това и ми остави съобщение преди около половин час. Наистина се радвам, че си на хиляди километри от нея, но все пак внимавай. Тази история ме притеснява.
— Разбирам. Особено като се има предвид за кого говорим.
По гърба и гърдите ми се стича пот. Въздухът е неподвижен и плътен като пара.
— Тя все още е под наблюдение, нали? — питам.
— Приемам, че е така, но не знам подробностите.
— Приемаш?
— Кей, знам само, че са я закарали в болницата и че се е случило скоро. Така или иначе, не можем да нахлуем в болницата, за да я разпитаме, докато е обект на лекарски грижи. И тя има права.
— Разбира се, че има. Повече от нас, останалите.
— Тъй като познавам способностите и уменията й в манипулирането на хора, се тревожа, че това е измама — признава Бентън.
— Те въобще нямат представа с какво са се захванали — отбелязвам, говорейки за персонала на болницата в Масачузетс.
— Ако не друго, това може да е нов номер на адвокатите й с цел предизвикване на съчувствие. Или пък за да намекнат, че с нея са се отнасяли лошо. Или за да добавят още нещо към дивотиите, че ти си нанесла щети на психическото й равновесие и физическото й здраве. Астмата се влошава от стрес.
— Щетите, които аз съм причинила?
Сещам се за думите на Джейми снощи.
— Това са аргументите за изграждането на защитата й.
— Не знаех, че я защитаваш.
— Казвам само, че тя гради защитата си. Не съм казвал, че я защитавам. Звучиш, все едно си много разстроена.
Разтрепервам се вътрешно, когато си припомням обвинението на Марино — как собственият ми съпруг знаел, че ме разследват. Как можел да живее в една и съща къща с мен и да не ми каже? И защо ме е оставил да изляза сама онази нощ, сякаш не му пука за мен? Сякаш не означавам нищо за него. Сякаш не ме обича. Е, все пак говорят Марино и ревността му, напомням си.
— Ще говорим още, когато пристигна — казва Бентън. — Но ако не си знаела, че защитата на Дон ще те обвини за всичко, значи си единствената, която не го е знаела. Трябва да тръгвам. Ще ти звънна, когато кацнем.
Той ми казва, че ме обича, и затваря. Жегата е трептяща стена, която се издига от асфалта на фона на пръскачките. Водата плющи шумно по растенията. Тръгвам към входа на лабораторията и влизам във фоайето, обзаведено с удобни сини кресла и канапета, персийски килим в бежово и розово, палми в саксии и картини с дървета и градини по белите стени. Възрастна жена седи сама в ъгъла, втренчена навън през прозореца, в това елегантно място, където никой не иска да бъде, а аз се опитвам да звънна на Джейми Бъргър.
По дяволите обществените телефони и преструвките, че не сме говорили. Не ми пука кой слуша, а и бездруго не й вярвам. Включва се гласовата й поща.
— Джейми, Кей се обажда — казвам. — На север се е случило нещо ново и подозирам, че знаеш за това.
Долавям обвинението в тона си, сякаш случилото се е по нейна вина, което не е невъзможно.