Не уведомявам Марино, че има нещо необичайно, когато той профучава покрай мен с белия си гащеризон и поставя до леглото дигитален термометър, за да измери температурата в килията. Подава втория термометър на Колин за температурата на трупа. Въпреки показанията на свидетелката, които определят времето на смъртта около дванайсет и петнайсет, ние ще я изчислим въз основа на следсмъртните промени. Хората допускат грешки. Объркват подробностите, когато са шокирани и травматизирани. Някои хора лъжат. Може би всички в женския затвор лъжат.
Продължавам да се оглеждам, без да се надявам особено, че тетрадката за юни ще се появи отнякъде. По сивите стени са залепени стихотворенията и разказите, за които Катлийн споменаваше в имейлите си. Стихотворението, озаглавено „Съдба“, което ми изпрати, е сложено над малкото стоманено бюро, завинтено за пода. Близо до стоманения стол, също завинтен за пода, има друга голяма прозрачна пластмасова кутия, пълна с бельо, спретнато сгъната униформа, пакетчета спагети и две меденки, които Катлийн сигурно си е купила от затворническия магазин. Тя ми каза, че не разполагала с пари, защото изгубила работата в библиотеката, но пък очевидно е купувала разни неща. Или пък просто не са купени наскоро. Сещам се, че е изолирана в „Браво“ само от две седмици. Натискам меденките с пръст. Не изглеждат засъхнали и твърди.
На дъното на пластмасовата кутия има екземпляри от „Намеци“, включително един от юнския брой, за който Катлийн споменава в дневника си. На корицата на списанието са представени включените в броя автори. Портрети в стила на Анди Уорхол на всяка жена, която е прочута за около месец, защото нещо, написано от нея, ще бъде прочетено от останалите затворнички и всеки друг, който види списанието. На задната корица има благодарности към персонала: художествения директор, дизайнерския екип и, разбира се, Катлийн Лоулър, а също и специални благодарности към Тара Грим за подкрепата, „човечността и знанията й“.
— Тя е още топла — съобщава ми Колин, клекнал до стоманеното легло, и вдига термометъра. — Температурата й е 34,7.
— Тук е 22,7 — обажда се Марино и си поглежда часовника. — В два и деветнайсет.
— Предполага се, че е мъртва от два часа и се е охладила с два градуса — отбелязвам. — Малко е бързо, но е в нормалните граници.
— Ами, облечена е, а тук е сравнително топло — съгласява се Колин. — Ще определим само приблизително.
Той намеква, че Катлийн е мъртва от поне трийсет минути или дори час повече, в сравнение с информацията, която ни дадоха.
— Вкочаняването на пръстите едва е започнало — добавя Колин и раздвижва пръстите на лявата ръка на Катлийн. — Посиняването още не е настъпило.
— Чудя се дали може да е прегряла навън, на мястото за разходка — казва Марино и оглежда писанията, залепени по стените. — Може да се е изтощила от жегата. Случва се, нали? Прибираш се на закрито, но вече имаш проблем.
— Ако е умряла от хипертермия, температурата й трябва да е по-висока — отговаря Колин и се изправя. — Щеше да е по-висока от нормалното дори след няколко часа, а вкочаняването щеше да се ускори и да не е пропорционално на посиняването. Освен това симптомите, описани от затворничката в отсрещната килия, не отговарят на продължително излагане на силна горещина. Инфаркт? Е, това е възможно. И определено може да се случи след изморителни упражнения в горещ ден.
— Тя само се е разхождала в клетката. А и си е почивала на всяка обиколка. — Марино повтаря онова, което вече ни казаха.
— Значението на думата „изморителен“ е различно за различните хора — казва Колин. — Човек, който води застоял живот в килия през повечето време? Излиза навън, адски горещо и влажно е и тя губи прекалено много течности. Количеството на кръвта намалява, а това причинява стрес на сърцето.
— Пила е вода, докато е била навън — напомня Марино.
— Но дали е пила достатъчно? Дали е пила достатъчно и в килията си? Съмнявам се. В обикновен ден човек губи около десет чаши вода. В изключително горещ и влажен ден може да изгубиш девет литра, ако се потиш достатъчно — казва Колин.