— Не. Обичам затворите. Напомнят ми за първия ми брак.
Продължавам с огледа на предметите върху бюрото на Катлийн. Тънка купчинка евтина бяла хартия и прости пликове, прозрачна химикалка, картонче с пощенски марки и малко тефтерче, което прилича на бележник с адреси. Не разпознавам никое от имената вътре, но прелиствам страниците, търсейки Дон Кинкейд и Джак Филдинг. Не ги намирам. Всъщност, срещу повечето имена има адреси в Джорджия, а когато стигам до ранчо „Трипъл Кю“ близо до Атланта, осъзнавам колко е старо тефтерчето. „Трипъл Кю“ е името на ранчото, където работела Катлийн, по време на връзката й с Джак в края на седемдесетте години. Повече от трийсет години оттогава. С когото и да си е писала напоследък, нямаше да видя името и адреса му тук. Ако е имала тефтерче в скоро време, то очевидно е изчезнало.
— Това също трябва да се прибере — казвам на Чанг.
— Да, забелязах го.
— Старо е.
— Точно така — кимва той многозначително, защото знае какво имам предвид. — Разбира се, може да не е имала никакви приятели — никой, на когото да пише или да се обади.
— Казаха ми, че обичала да пише писма. — Преглеждам марките и забелязвам, че шест от двайсетте липсват. — Работела е в библиотеката, за да захранва сметката си в магазина. И може от време на време да е получавала пари от семейството си.
Имам предвид Дон Кинкейд.
— Но не и през последните пет месеца, или след като е била преместена тук в изолация.
— Така е.
Съгласна съм, че Катлийн не е имала възможност да захранва сметката си след преместването си в „Браво“, а Дон определено не би могла да го прави от „Бътлър“ и преди това от затвора в Кеймбридж.
— Интересно е да видим колко пари има в сметката й и какво е купувала напоследък — предлагам.
— Добра идея.
На бюрото виждам и джобен речник и две книги от библиотеката. Уърдсуърт и Кийтс. Остава ми само леглото. Клякам до него, отмествам одеялото и чаршафа, като внимавам да не докосвам краката на Катлийн Лоулър. Лявото ми рамо се допира леко до бедрото й, което е топло, но не така топло, както на жив човек. Тя изстива с всяка изминала минута.
Отварям металната кутия, пълна с различни лични вещи. Рисунки и поезия, семейни снимки, включително няколко на изключително сладко русо момиченце, което става все по-красиво с течение на годините. После внезапно се превръща в изкусителна с прекалено тежък грим, съблазнително тяло и мъртви очи. Намирам снимката на Джак Филдинг, която дадох на Катлийн вчера. Сложена е при останалите, сякаш и той е от семейството й. Има и няколко негови младежки снимки, които са овехтели и оръфани по краищата, сякаш са били докосвани прекалено често.
Не намирам други дневници, но виждам марки от петнайсет цента и листове, украсени с балони и цветя. Странен избор за затворничка. Вероятно са й оставени от някого, който ги е използвал за покани за рожден ден или друго празнично събитие. Едва ли ги продават в затворническия магазин, но е възможно Катлийн да ги е запазила от минали времена, преди да я арестуват за убийство в пияно състояние. Може би това е обяснението и за марките от петнайсет цента, на които е изобразен плаж с бял пясък, чадър в жълто и червено под яркосиньо небе и чайка, летяща нависоко.
Последният път, когато платих петнайсет цента за марка, бе поне преди двайсет години, а от това следва, че Катлийн ги е пазила по специална причина или някой й ги е изпратил. Спомням си думите й, че не й било лесно да си плати марките. Първоначално картончето е съдържало двайсет марки, но горните десет липсват. Вземам тънката купчина листове от бюрото и ги вдигам към светлината. Не откривам по тях следи, оставени от писане по лист, който е бил отгоре. Опитвам и с листовете с балони. Накланям ги в различни посоки, докато разчитам вдлъбнатините, които са сравнително дълбоки и ясни: датата, 27 юни, и поздрава „Скъпа дъще“.
— … да, защото бих искал да попитам какво точно е правила — чувам Калин да казва на Тара Грим пред отворената врата на килията. — Обяснили са ви, че тя се е разхождала навън в продължение на един час. Цял час. Добре. Благодарен съм за информацията, но държа да я чуя и от надзирателката, която е присъствала там. Пила ли е вода? Колко? Колко често си е почивала? Оплаквала ли се е от виене на свят, слабост в мускулите, главоболие или гадене? И въобще оплаквала ли се е?
— Попитах за всичко това и ви го предадох дума по дума — отговаря Тара Грим с кроткия си мелодичен глас.
— Съжалявам, но това не е достатъчно. Настоявам да доведете надзирателката тук или да ни заведете при нея. Трябва да говоря с нея лично. Бих искал да видя и клетката за разходки. Ще бъде чудесно, ако можем да свършим работата сега, за да откараме трупа в моргата без повече отлагане.