— Катлийн Лоулър. Например някой да й е дал чаша вряло кафе или чай и тя да я е разляла по крака си.
— Защо? — пита Колин.
— Невъзможно е — обажда се Тара Грим. — Затворничките в изолация нямат достъп до микровълнови печки. Само в кухнята има такива, а Катлийн определено не е имала достъп до там. Невъзможно е да се е добрала до нещо достатъчно горещо, за да се изгори.
— Защо питаш? — любопитства Колин, който вече е свалил белия гащеризон, но е изпотен и не изглежда доволен.
— Има изгаряния по левия крак — обяснявам. — Като че ли нещо я е опръскало или е капнало върху нея.
— Ще огледаме внимателно, когато я закараме в службата.
— Тя беше ли с обувки и чорапи, когато я намерихте? — питам.
Тара Грим застава до вратата на килията.
— Разбира се, че не — отговаря тя. — Ние не бихме й свалили обувките и чорапите. Сигурно се е събула, когато се е прибрала от разходката. Не сме я пипали.
— Мисля си, че да обуеш чорап или обувка върху изгореното не е много приятно — отбелязвам. — Куцала ли е по време на разходката? Споменала ли е за болки?
— Оплаквала се от жегата и че е изморена.
— Чудя се дали се е изгорила, след като се е върнала в килията. Взела ли е душ след разходката?
— Ще повторя: не, не е възможно — заявява Тара Грим бавно, решително и с неприкрита враждебност. — Не е имало с какво да се изгори.
— Някакъв шанс да е имала нещо електрическо в килията си?
— Абсолютно никакъв. В никоя от килиите в „Браво“ няма контакти. Няма как да се е изгорила. Можете да питате сто пъти, но ще ви дам все същия отговор.
— Е, все пак изглежда, че има изгаряне. На левия крак — отговарям.
— Не знам нищо за изгаряния. И не са възможни. Сигурно грешите — вторачва се в мен директорката. — Тук няма нищо, с което би могла да се изгори — повтаря тя. — Вероятно става дума за ужилване от комар или друго насекомо.
— Не е ужилване.
Опипвам главата на Катлийн. Пръстите ми докосват очертанията на черепа й и се спускат надолу по врата й. Търся и най-дребното нараняване, като фрактура или мека гъбеста зона, която да показва кръвоизлив в меките тъкани, скрити от косата й. Катлийн е топла, а устните й — леко отворени, сякаш спи и всеки момент може да отвори очи и да каже нещо. Не откривам рани, нито пък нещо необичайно. Казвам на Марино да ми даде фотоапарата и една прозрачна петнайсетсантиметрова линия.
Правя снимки на трупа, като се съсредоточавам върху ръката, откъдето взех оранжевото вещество и белите влакна изпод ноктите. Снимам изгарянията по левия крак и слагам пликове върху краката и ръцете, които обезопасявам с гумени ластици, за да се уверя, че нищо няма да се изгуби или да бъде добавено по време на транспорта до моргата. Тара Грим наблюдава всичко, което правя. Стои до вратата с ръце на кръста. Правя още снимки. Правя повече, отколкото са нужни. Действам бавно и все повече се ядосвам.
23
Колин отваря задната врата на лабораторията и влизаме вътре. Небето се покрива с тъмни облаци и прогърмява. Малко след четири следобед е, вятърът от югозапад е около трийсет възела и упорито тласка назад хеликоптера на Луси.
— Наложи се да кацнем в Лъмбъртън, за да заредим за трети път, след като изчакахме да отмине дъждът и лошата видимост в Роки Маунт — казва ми тя по телефона. — Безкрайна скука над борови гори и ферми с прасета. И навсякъде дим от контролирани огньове. Страхувам се, че следващия път Бентън ще предпочете да се качи на автобус.
— Марино тръгна за летището преди няколко минути, но изглежда, че наближава страхотна буря — казвам на племенницата си, докато вървя с Колин по асфалтирания паркинг, предназначен за доставки.
Въздухът е толкова влажен, че почти се вижда.
— Ще се оправим — казва Луси. — Ще летим по уреди през цялото време и трябва да стигнем там след около час, час й петнайсет минути. Освен ако не ми се наложи да мина покрай Геймкок Чарли и да летя по крайбрежието от Мъртъл Бийч. Красив маршрут, но по-бавен.
Геймкок Чарли е военновъздушно пространство, използвано за тренировки и маневри, които не са безопасни за цивилните самолети наоколо. Ако военната база е активна, е разумно да стоиш далеч оттам.
— Знаеш какво ти повтарям винаги. Никога не бързай да си навлечеш проблеми — казвам.
— Е, ако се съди по онова, което чух по военното радио, мисля, че тренират — съобщава ми Луси. — Нямам желание да попадна в акробатичните им номера.
— Ще се зарадвам, ако не го направиш.
— Да не споменаваме и избягването на самолетчетата, управлявани дистанционно от компютър в Калифорния. Забелязвала ли си някога колко военни бази и забранени райони има тук? Предполагам, че още не знаеш какво е станало. — Луси има предвид случилото се с Катлийн Лоулър. — Не звучиш много доволно.