— Бих разгледала случая отново, освен ако затворничката е умряла в хоспис, тоест — смърт, в която няма съмнение — отбелязвам.
— Мисля по въпроса.
— Бих разгледала повторно всеки случай, който може да те е притеснил дори съвсем леко.
— Честно казано, по онова време нямах притеснения, но сега ме караш да се замисля. Шаная Плеймс — промърморва той. — Тъжна история. Страдала от следродилна депресия. Убила и трите си деца. Обесила ги на перилата на балкона. Съпругът й, който притежавал ипотечна компания в Лудоуици, бил на риболов. Представяш ли да се прибереш у дома и да завариш подобно нещо?
Колин проверява големия черен дневник в приемната, където има кантар, огромен хладилник и малък кабинет.
— Добре, тук е. — Има предвид Катлийн Лоулър.
— Шаная Плеймс е починала внезапно в затвора — предполагам.
— Осъдена на смърт — отговаря той. — Преди близо четири години. Удушила се, след като се прибрала от разходка една сутрин. Използвала униформения си панталон. Усукала единия крачол около врата си, а другия — около глезените си, и се проснала по корем. Тежестта на краката й, увиснали от леглото, била достатъчна да прекъсне достъпа на кислород до мозъка й.
Тръгваме по коридор, застлан с бели плочки, покрай съблекални, бани, складове и зала за аутопсии. Колин споменава, че това било необичайно хитър начин да се самоубиеш в среда, която е напълно обезопасена срещу самоубийства. Не бил сигурен, че онова, което е направила Шаная Плеймс с панталона си, върши работа, но не възнамерявал да го изпробва. Той ми разказва всяка подробност за нея и другия случай — Рия Абърнати, която била намерена миналата година с глава в клозета. Стоманеният му ръб притискал врата й, а причината за смъртта била задушаване.
— Нямаше следи по врата, но това може да се очаква, след като се е задушила с широко парче мек плат — казва Колин за Шаная Плеймс. — Нямаше наранявания по вътрешната структура на врата — това също не е необичайно при самоубийство със задушаване. При Рия Абърнати също нямаше рани и следи.
Както в случая с Бари Лу Ривърс, диагнозите му се базираха основно на историята и на процеса на елиминация.
— Това въобще не е патологията, по която искам да работя — мрачно заявява Колин, когато влизаме в стая с дълбоки стоманени мивки, червени кофи за биологични отпадъци, кошове и рафтове с предпазни дрехи. — Адски вбесяващо.
— Защо е била в затвора Рия Абърнати? — питам.
— Платила на някого, за да удави мъжа й в басейна. Трябвало да прилича на инцидент, но не се получило. Човекът имал огромен оток на тила и вътрешен кръвоизлив. Умрял, преди да падне във водата. А и убиецът бил любовникът й.
— Ами тя? Дали не се е удавила в клозета?
— Невъзможно. Затворническите клозети са плитки и дълги, водата е под нивото на чинията. Проектирани са така, че да предотвратяват самоубийствата, както и всичко друго в килиите. Можеш да се удавиш само ако някой те натиска надолу, но нямаше никакви следи, нито пък наранявания. Тя повръщала и се давела. Или пък се опитвала да повърне. Намекнаха, че страдала от булимия. И припаднала, или получила аритмия.
— При положение че е била жива, когато се е озовала в тази поза.
— Не ми е работа да предполагам — отговаря нещастно Колин. — Но нямаше нищо друго. Отрицателна токсикологична проба. Друга диагноза, основана на изключване.
— Символично — отбелязвам аз. — Съпругът й уж се удавил, а после тя умира с глава в клозета и на пръв поглед изглежда удавена. Шаная Плеймс обесва децата си, а после и себе си.
Припомням си как Тара Грим ми каза, че не можела да прости на никого, който е наранил дете или животно. А после добави, че животът е дар, който може да бъде даден или отнет.
— Бари Лу Ривърс е тровила хората със сандвичи с риба тон и е яла точно такъв на последната си вечеря — напомням му.
Нахлузваме непромокаеми престилки и ръкавели, терлици, хирургически шапки и маски.
— Харесваше ми повече едно време, когато не трябваше да си правим труда да обличаме всичко това — отбелязва Колин.
Звучи раздразнено.
— Не че не е трябвало — възразявам, като покривам носа и устата си с хирургическата маска. — Просто не знаехме, че се налага.
— Е, сега се тревожим за доста повече неща — казва той и усещам, че се чувства ужасно. — Вечно очаквам някакво кошмарно бедствие, за което не сме чували преди. Биологични оръжия. Нови болести. Не ми пука какво твърдят властите. Никой не е подготвен за голям брой заразни трупове.